Vampire's Academy


 
ИндексCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход


...

Ако виждате само няколко теми , просто се Регистрирайте , за да използвате форума ни пълноценно.И моля не крадете!
Latest topics
Top posters
Ерик Найт
 
Крис Халиуел
 
Лейна Лий Дайен
 
Джесика Хафк
 
Анни Вал Горденс
 
Роберта Пардо
 
Haki_960921
 
Селена Найт
 
Юри Хирано
 
Лия Волтури
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Чет Юни 03, 2010 8:34 pm

Share | 
 

 Blood Drops over old photo

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Blood Drops over old photo   Пон Юни 07, 2010 11:44 pm



Експериментално изображение...
Време е и аз да си пусна разказчето, само че това ще стане утре, когато ми свърши изпита... :р


Последната промяна е направена от Дерин Арлайн на Пет Юни 25, 2010 9:47 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Вто Юни 08, 2010 1:35 pm

Глава 1


Тихо подсвиркване се дочу от долният етаж на големият апартамент, подобен повече на цяла къща, отколкото на част от общо сдание. Навън валеше, едрите капки удряха гръмко по стъклата на нечовешко големите прозорци, барабаниха като нокти на зло чудовище, отиващо се да нахлуе в дома. А никой не отговори на подсвиркването, което се чуваше тихо единствено заради силният порой, изливащ се от черно- сивите небеса. Повтори се, а в близката стая се откъсна една дълбога въздишка:
- Какво има?- глас на момче се долови през вратата, а източникът на подсвиркванията се усмихна широко. Беше момиче, току- що встъпваща в тийнейджърския живот, шарено облечена ис дълга идеално изправена кестеняро- рижа коса. Бадемовите й очи заиграха щастливо, щом нахлу в съсетната стая при момчето. Той не беше по- голям от нея, на тринадесет, не повече ивсъщност, той беше като нея. Същите черти на лицето, същият цвят на косата, същите мрачни, но блещукащи тайнствено и весело очи. Погледна я въпросително и вдигна рамене:- Хайде де, изплюй камъчето.
- Няма да повярваш.- възкликна момичето и постави пръст пред устните си:- Наистина няма...
- Кажи ми най- сетне, имам да пиша много. Ти днес се измъкна от математиката, но ще видиш следващият път какво ще се случи.- начумери се иправъртя химикала между пръстите си, като пак заби поглед в тетрадката и учебникът по математика. Азиатските им черти бяха повече от очевидни, но френският им беше съвършен, сякаш цял живот са били в Париж. То си беше и така, бяха родени в тази великолепна столица, тъй като баща им беше французин, занимаващ се с туристически организации.
- Стига, какво ти пука за математиката. Така и не я разбираш, нито пък аз, а най- малко мама или татко. Остави и ела с мен.- постави малката си длан върху неговата и се усмихна топло:
- Дерин, ужасна си, знаеш ли?- понамръщи се малко, но отвърна на усмивката й, същата лъчезарна усмивка като нейната.
- Всички ми го казват, но нали еважно да е забавно.- вдигна рамене и го дръпна леко, той се поддаде, последва я нагоре по стълбите към втория етаж, като през цялото време мълчаха, а тя забавяше крачка само пред някой прозорец като му сочеше Айфеловата кула. Апартаментът им беше с директна гледка съм стоманеното величие, гордостта на Париж:- Проследи струпването на облаците. Виждал ли си нещо подобно до сега в града?
Момчето продължаваше да върви след нея ,като не откъсваше поглед и от кулата. Наистина, сивите облаци там се струпваха подобно на спирали и изсветляваха, почти до бяло:
- Това е странно.- отбеляза тихо, но разсеяността му го доведе до сблъсък със близначката му:- Леко, добре ли си?- изненада се и наклони глава, поглеждайки към лицето й.
- Шегуваш ли се? Нищо ми няма, но ето...- махна с ръка, пренебрегвайки удара и посочи една картина в стаята на родителите им. Чак сега той се усети къде се намират и се огледа плахо:
- Мама и татко няма да са доволни.
- Няма значение, Дирен, погледни!- настоя с по- остър тон и пак посочи картината. Айфеловата кула със същите струпвания от облаци около върха си:- Какво мислиш?
- Това е още по- странно. За първи път виждам тази картина.
- Защото до сега не е окачана другаде, но виж и датата в долния десен ъгъл.- двамата пристъпиха в една крачка напред и впиха очите си в ъгълчето и драскотините там:
- Две са!- изненада се момчето:- Първата е годишнината на мама и татко, но със сто години по- рано, а втората е... какво трябва да значи това?- присви очи объркано и тръсна глава:
- Нашата рожденна дата. Рожденият ни ден е скоро.
- Другата седмица.
- Да, а годишнината им е четири дни след това.
- Ще ги питаме!- възкликна изведнъж и скръсти ръце:- Това естранно. Картината е като снимка на сегашният изглед на кулата, а изащо има две дати? Ще ги питаме!
- Тихо!- момичето постави пръст пред устните си, навик й беше , ас другата си ръка закри устата на брат си:- Мама и татко не бива да разбират, че сме били в стаята им. Знаеш колко се сърдят като влизаме тук и стоим дълго, само когато те са си вкъщи тогава имаме право да сме тук, а сега ги няма. Няма ги! Схващаш ли? А и ако разберат, че сме се взирали в някоя картина, още по- лошо...
Дирен дръпна ръката й сърдито и присви плътните си устни:
- Щели да ни се развалят очите, защото боите били стари и не е хубаво да се взираме в платната, да- да. Чудо голямо. Хубаво като ги няма, тогава няма ида разберат.- сърдитият му тон понатъжи малко сестричката му, но бързо върна онази своя весела усмивка:
- Добре. Извинявай, но се позамисли. Дали това не е някакво явление, което се среща през определен период от време и не е нарисувано? Все пак този вид на кулата е така от сутринта...
- Знаех си, че си била навън от сутринта, а не че си при Ирен!- прекъсна я и я посочи с пръст:- Лъжкиня!
- Ще ме слушаш ли или...?- момичето се нацупи и скръсти ръце недоволно.
- Добре де, продължавай.- на своя сметка, той също скръсти ръце.
- Възможно е да е рисувана преди век, а да е подарък на мама и татко за сватбата или пък за раждането ни.
- И да не са ни я показвали до сега? Не ми се вярва, може би за сватбата им, но те нали са се оженили в колежа?
- Знаеш ли...- Дерин притвори очи замислено, тупкайки с крак едва- едва. След миг малка усмивка процъфтя на лицето й, придружена с коварно заплануващ поглед:- Ще се кача до тавана за да видя книгите на мама за архитектурата. Така ще разберем от коя година горе- долу е картината, нали знаеш че боите се изменят с времето?
- Да, и по пукнатините и избеляването можем да определим възрастта, но това си е седмици четене.
- Но си заслужава. Любопитно ми е.
- И на мен обаче...- замълча за няколко минети, взирайки се в очите й, абсолютно огледално подобие на неговите:- Аз ще се кача до тавана тези дни. Само трябва да разберем кога мама и татко ще са по- дълго на работа, за да имаме време да преришем или снимаме с апаратите каквото успеем да намерим. Става ли така?
- Става!- почти извика, доволно кимвайки му, като си стиснаха ръцете силно и се засмяха, напускайки стаята.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Вто Юни 08, 2010 2:26 pm

Страхотно начало!!
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Вто Юни 08, 2010 7:52 pm

Мерси. Ако има интерес, ще се постарая да пускам по- често нови глави.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Вто Юни 08, 2010 9:26 pm

Много е хубаво
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Сря Юни 09, 2010 12:12 am

Пускам още една глава, само една подсказка- до сега може да върви малко мудно, но от четвърта глава натам ще започне разплитането на някои тайни и въпроси, които ще се подредят постепенно в първите три глави. И драмата ще е тежка...


Глава 2




- Дие? Дие...- шепотът се носеше из тихото помещение с прекъсвания от няколко секунди. Момичешкият глас наподобяваше бълнуване, изричащо името на най- важният човек в живота й:- Дирен?!- след многобройното повтаряне на галеното му име, шептейки, най- сетне й писна и повиши тон, стряскайки ровещото се из рафтовете и книжата момче. Дирен се обърна рязко към близначката си, затаил дъх, но съзирайки я се усмихна бегло и въздъхна:
- Тихо.
- Мама и татко ги няма, ще са си вкъщи утре.- прозина се без да закрива уста с ръката си.
- Няма значение, просто пази тишина.- за тринайсетгодишни бяха особени. Странно интелигентни и дръзко- лукави. Дерин се приближи до него и се вгледа в ръцете му. Той я беше принудил да присъства на допълнителните часове по математика, само за да може да вземе неговия материал, а той да има време да потърси в таванното помещение. Дъждът продължаваше вече трети ден, а бледите спираловидни облаци около Айфеловата кула не се променяха по никакъв начин, дори бяха започнали да говорят за това по телевизията и радиото, астролози и други учени, изследващи климатичните аномалии нямаха отговори на това явление, за първи път го виждаха. Белите облаци се забелязваха ясно през стъкленият таван на тясното помещение, в което близнаците се бяха завряли. Тежките дъждовни капки все още биеха злокобно по всякаква повърхност, а ударите по стъклото звучаха най- страшно. Пътят до училището ставаше единствено с личните семейни автомобили. Училищните автобуси бяха спрени от движение за да няма задръствания и да могат оточните канали да функционират правилно.
- Какво откри?- попита го тихо и се прозина пак, цели четири часа математика я бяха отегчили до краен предел, а отгоре на всичкото беше създала и неприятности на училищното настоятелство. Сега щеше да чака проследиците.
- Виж тези надписи, пълно е с писма на такъв език.- извади няколко, самите букви приличаха на съвкупности от точки и вълнички, но нямаха нищо общо с познатите арабски или други екзотични езици. В началото на всеки нов ред беше изписан по един по- различен знак, не толкова овален, а по- скоро квадратен съставен от остри черти и съвсем слаби, свързани помежду си извивки с още допълнителни чертички:- Дали е някакъв таен код на мама и татко от ученическите им години?
- Коя е най- често срещаната буква във френския?
- Какво... мисля, че "о", защо?- погледна я странно и повдигна вежди. Момичето се подсмихна и му намигна:
- Следиш ли ми мисълта?
- От къде ти идват такива идеи?- схвана бързо за какво говореше сестра му, погледна пак писмата в ръцете си и съсредоточено присви очи:- Да заместим най- често срещаните символи с "о", ами ако не е френски вариант, ако е японски- родният език на майка? Или английски, като най- разпространеният световен език?
- Тогава "е" за английския и... "и" за японския.- предположи и прокара ръка през косата си:- Така мисля поне.
- "И" ли е най- често срещаната?
- Нямам представа, така предполагам, съдейки по онзи дебел германско- японски разговорник в дневната.
- Ето ти още един вариан- германският.
- Не знам всичко за всеки език, това е лингвистика и фонология...
- Точно, каквото го знаеш ти, го знам и аз... почти, и то само от обща култура, това което нашите са ни карали да четем през годините.
- Да, да, да... а те доста неща ни караха да четем.- присви устни замислено и постави ръце на плота на масата, където Дирен беше разпилят писмата:- На принципа на заместването ще можем да определим няко и букви и ако е френски или английски, ще е лесно.
- Ще видим.- точно изрукъл това и външната врата се тръшна шумно. Много силно при това, щом успяха да я чуят при пороя, биещ по прозорците.
- Дерин Артлайн! След зеднага в трапезарията.- сериозният мъжки глас шокира близнаците. Спогледаха се уплашено, вцепенени от изненана при появата на човека. А той назоваваше момичето с фамилията й, тоест с неговата фамилия. Това се случваше единствено, когато майка им беше ядосана, а баща им им намекваше да стоят на страна ида не се бъркат в семейните проблеми между тях. Понякога Дирен имаше чувстгвото, че родителите им са пред развод, но винаги грешеше. Сега причината за нетипичната строгост на баща им беше друга- тази, която той вече назова на глас.
- Прибери ги.- остро просъска момичето и кимна към листовете със странните знаци.
- Отивай долу, докато оправя всичко тук... отвлечи му вниманието.- подшушна Дие и настръхна ужасено:- Лошо ни се пише.
- Тихо, оправяй всичко, отивам да си изслушам конското.- махна му с ръка и тихо, но бързо се запъти към подвижната стълба, която делеше таванното с коридора на втория етаж:
- Чакай. Дръж!- спра я и й подхвърли едно ключе, което тя едва улови и го погледна объркано:- Не ме гледай така, беше заключено, после ще ти разкажа.
Дирен поклати отчаяно глава и слезе бързо, вдигайки тсълбата и заключвайки, като в същия момент баща й се качваше нагоре:
- Ето те. Не ме ли чуваше?
- А?- сепна се и рязко се завъртя към високият чернокос мъж, типичен французин с остра брадичка, тъмни очи и катранена коса, вързана на къса опашка. Нямашее никаква прилика с него, освен в очите, неговите бяха също така мътни и мрачни като нейните и тези на брат й:- Чух нещо, но ми се стори че се е отворил прозорец и отивах...- обърна се назад и затърси с поглед нещо:- Не знам. Стори ми се.- вдигна рамене, като всяка дума изрече кротко, но с лека нотка уплаха, определено умееше да лъже:
- А брат ти къде е?
- Отиде да преинсталира компютъра на Ирен, но си е забравил телефона.- изстреля отговора си моментално и се усмихна леко:- Какво има, татко?
- Ирен не си ли преинсталира компютъра наскоро?
- Взели са й лаптоп, нали ти казах миналата седмица. Тя обаче го е напълнила с вируси от руските музикални сайтове, нали ги знаеш какви са?
- Добре. Слизай долу да си поговорим малко.- вдигна ръце, отмятайки бледите следи от малко съмнение в думите на дъщеря си.
- Защо? Имам да си пиша домашните.
- Защото днес си била на допълнителните часове по математика вместо Дирен, а от горе на всичкото си превърнала училищната си униформа в ежедневен летен тоалет. Как го правиш, наистина?- смръщи се, гъстите му вежди се свиха над отпуснатите клепачи.
- Преди няколко дни взех такси и отидох до леля Мина за да я преработи по мой вкус.- отвърна без да се замисля и събра виновно ръце зад гърба си:- Не знаех,че ще е такъв проблем, но ти нали знаеш че не обичам да нося поли. точно тази от униформата е много... гадна, сега като панталонки е по- удобна.- погледна го жално и примига с очи:- Извинявай ,че са те занимавали с това от училището.
- Дерин, много мразиш да следваш правилата, нали?- гласът му изхладня внезапно, пронизвайки я с дълбоките си очи. В следващият момент се усмихна чаровно и поклати глава:- Само, че и аз бях така на твоята възраст. Дойде ми акъла едва на седемнайсет, когато се запознах с майка ви.- пристъпи към нея и постави тежката си ръка на рамото й:- Само, че не прекалявай... времената са други, законите са подновени и някои учители са по- строги и жестоки. Това, че изразяваш мнението и предпочитанията си, правейки даденото ти като нареждане да е така, както ти искаш, е проблем. Не те упреквам, но те моля да се съобразяваш, защото не е за първи път директорът да се оплаква от външнияат ти вид. Предишния път какво направи? Боядиса синята риза в лилаво и й приши капси, за да лъска, нали?- при спомена се позасмя, онази риза приличаше на рокаджийска, не на нормална ученическа за момиче от началното обучение:- Ще ми обещаеш ли да не се набиваш повече толкова ясно на очи? Пък прави каквото искаш, само да не е прекалено фрапиращо.
- Честна дума!- извика и се усмихна широко.
- Добре. Сега звънни на Ирен й е кажи, че отивам да прибера брат ти. Обикаляте града с таксита на това време, все едно са летните горещини.- потупа я едва по рамото и се обърна към стълбите, за да следе надолу, оставяйки Дие с разширени очи при последните му думи. Трябваше й нова лъжа... и то бързо.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 4:32 pm

Поради "големия" интерес, това е последната глава, която пускам тук и то само защото вече я бях написала.

Глава 3


Дерин се стрелна напред уплашено, като застана пред баща си, и едва не залитна назад по стълбите, но той я задържа и впи разширени очи в нея:
- Какво правиш, За Бога?!- почти извика. Ключето от таванното беше изпаднало от ръката на момичето някъде зад него, така че беше далеч от погледа му.
- Извинявай.- усмихна се невинно, сърцето й биеше като на зайче, до толкова стрестала се от залитането назад по стълбите:- Исках само да ти кажа, че... че Дирен ще се прибере сам, няма нужда да се притесняваш. И без това си много зает, нали? Какво стана с туристическите огледи на Лувъра?
Мъжът повдигна вежди и леко поклати глава:
- Странни деца си имам.- засмя се и "боцна" малкото й носле:- Всичко в работата е наред. Отвори ми се малко свободно време и се прибрах за да говоря с теб, а ида ви видя. Не съм си вкъщи прекалено...
- Всичко е наред. Ние знаем как да се оправяме и сами. Важното е с мама също да сте наред, да не се тревожите и да се гордеете с нас и постиженията ни.- усмихна се широко, като преди това се и разкикоти тихо.
- Добре тогава. Звънни на Ирен да питаш кога брат ти ще си е вкъщи. Искаме да обсъдим рожденият ви ден довечера, така че всички да сме си вкъщи.
- Сериозно? Какво ще обсъждаме?- погледна го въпросително.
- Това е тайна.- намигна и продължи надолу по стълбите. Дерин си пое дълбоко дъх, щом външната врата се затвори след баща им, завъртя се на пети и грабна ключа от пода, насочвайки се от стоя страна към таванната стълба:
- Е, разминахме се... искаше да те докарва, понеже му казах, че си при Ирен и й оправяш компютъра.- с весела нотка се качи горе и прокара ръка през няколко кичура:- И за малко да падна по... Дирен, какво правиш?- прекъсна изречението си и започна ново, спирайки на крачка зад брат си:
- Виж това. Училищният албум на мама и татко. Випуск 1908 година.- посочи снимката и датата под нея. Родителите им си бяха същите, както на онази снимка, е може би с около пет години по- млади, но и сега не изглеждаха кой знае колко... някои техни семейни приятели ги смятаха дори за по- млади от трийсетгодишни, а те двамата никога не казваха на колко са в действителност. Интересното на снимката беше, че всичките им съученици, че дори и жената, водеща се преподавателка, изглеждаха почти еднакви на възраст:
- Това е някаква грешка. Явно от печатницата, където е правен албума.- момичето потръпна объркано и погледна още по- объркано брат си.
- Възможно, но и това... какви са тези брожки, които носят всички. Червени, като капки, даже приличат на рубини. Дали не е някаква емблема на... а, и това, училището ли е?- пръстът му падна точно на сивеещата мрачна сграда зад групата ученици:- Като крепост е.
- Може да е на някаква училищна обиколка, все пак в Барселона има много стари сгради.
- Да, ами тази жена?- въпросната личност наистина изглеждаше не повече от пет години по- голяма от другите на снимката, тъмнокоса със смарагдовозелени очи, стегнат елегантен кок и великолепни висящи обици, които лъскаха необикновено на изображението. Бяха я обградили така, че нямаше друго предположение, освен да е тяхна учителка.
- Ако искаме да попитаме...- заговори плахо и замислено:- Но по- добре не, ако разберат че сме се качвали на тавана в прахта, веднага ще ни водят в болницата за преглед заради астмите и белодробните...- млъкна, но за сметка на това изпищя и така силно прегърна близнака си, че двамата паднаха на пода. През остъклената повърхност над тях просветна светкавица, после втора, и още една, а гърмът беше непоносимо силен.
На вън, точно зад жилищното сдание две фигури стояха една срещу друга. ръцете на единя мъж трепереха, а около пръстите му се заформяха електрически импулси:
- Стой далеч от децата ми.- процеди през стиснати зъби, белеещи като перли, дъждът го беше намокрил до кости, така че няколко черни кичура полепваха по широкото му гладко чело. Другият беше закачулен, единствено оцветените в черно устни се виждаха от под прикритието на самоличността му, редом със също толкова бели зъби, както на французина. пръстите му се скриваха в дълбоките широки ръкави на мантията му, а само по пет дълги и остри, като игли, се подаваха и тракаха при движението на скритите му пръсти:
- Те са потомци, трябва да се учат, време е.- отвърна зловещо, с дрезгав глас натрапникът. Последва нов гръм и светкавица, заедно с мълния която се отдели от ръката на бащата Арлайн:
- Нищо не трябва! Те са деца и никой няма да ги доближи, докато съм жив.- очите му започваха да светкат. Мълнията се удари в другия мъж, но само го отмести назад без да му стори нищо друго:
- Това е лесно достижимо.
- Опитай, марионетке.- подсмихна се лукаво. Следващото разцепване на сивото небе от гръм беше и последното, последно и за натрапника.
- Дие! Дие!- продължаваше да го държи здраво, стиснала очи, а той я гледаше шашнато, като след минута избухна в смяха:
- Ти си луда!
- Гадняр, уплаших се!
- Стига бе, няма страшно. Само буря.
- Да, но от дни само вали, не е имало гърмежи и светкавици. не е честно.- смути се и се нацупи, а близнакът й продължи да се усмихва:
- Мина вече.- изправи се едва, като я дръпна нагоре, че да си стъпи и тя на краката, но все още не го пускаше:- Сега вече го сгафихме, оставихме отпечатъци по пода. Ако мама и татко се качват дори след месеци, ще видят че таванното и друг път е посещавано.
- Не ми пука. Да слизаме долу, така или иначе нищо не открихме!- тръсна глава и го пусна, отстъпвайки към стълбата:- Явно всичко е просто някаква грешка, не намирам друго обяснение. Иначе какво, мама и татко трябва да са на повече от сто години. да бе! Няма как да се случи това, да не са някакви фантастични същества.
- Е, да. Обаче ми е интересно все пак. Дали в крайна сметка да не ги питаме за Айфеловата кула, съвсем тактично?
- Да питаме дали имат представа защо облаците са така ли?
- Да, защо не.
- Ако изобщо и те знаят.- вдигна рамене, вече скрила се от погледа му, а само кестеняворижата и главица се подаваше от падащата стълба.
- Права си и все пак, ще взема едно от тези писма и ще пробвам първоначалната ни идея със заместването на буквите.- обърна се и набързо прибра всичко в шкафа, от където ги беше взел, едиствено едно писмо остана в ръката му, прегъна го от две и го скри в джоба на жилетката си:- Какво друго ти каза татко преди малко, между другото?
- Че са искали с мама да ни кажат нещо за рождения ни ден.
- Интересно, той е след два дни... до сега не са обръщали толкова внимание на празниците.
- Може би защото минаваме фаталическата възраст 13, пък и още два месеца от тази и цялата друга година и отиваме в гимназия. Може да е някаква изненада.
- Може. Да не ги разочароваме, искаш ли? Да подредим апартамента и да почистим преди да се приберат... утре?
- Не, татко каза, че довечера ще са си тук.
- А, е, добре че привършихме с ровенето на тавана по- навреме.- подсмихна се и блъсна стълбата нагоре, заключвайки капака:- Това го връщам в музикалната кутийка на мама.
- Ти пък... от къде разбра, че ключа е там?
- Когато мама вади обиците си, винаги първо вади един ключ, когато видях ключалката на капака веднага си помислих за онзи ключ и така.
- Ще си изпатим. Играем си с миролюбивите сърца на мама и татко. Те никога не се карат и не правят тежки забележки, а ние прекаляваме сериозно... набираме черни точки в графата "доверие".
- Лошо е, ако те хванат, Дерин.- момчето хвана ръката й, а тя кимна и извади една широка развеселена усмивка:
- А нас никой никога не ни хваща!- отвърна на висок тон и стисна малката му длан.
- Именно.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 5:04 pm

Нее...защоо??? много е хубава...защо да е последната ...
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 5:06 pm

Еми, просто не смятам, че има интерес. :/
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 5:12 pm

Има, сигорна съм в това, ама все пак ти си решаваш..
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 5:17 pm

Интересно е
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 8:28 pm

Дериин.. имай смелоста да шрекъснеш историята.. .т.е. да спреш да я пускаш във форума... тамън си харесах нещо за четене без вампири... smartass моля те.. поне заради мен, Сара и Еймили... моля те popcorn

едит: като се зачетох в 3-та глава може и да има вампири.. нз.. идеята ми хар : ))


Последната промяна е направена от Кристин Алън Уудс на Чет Юни 10, 2010 8:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Чет Юни 10, 2010 8:31 pm

Ехехе, ей, и вие сте едни сладури обаче : )
Еми, то така или иначе историята си тече, още две глави за напред са готови, довършвам трета, така че... : )
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Пет Юни 11, 2010 5:51 am

Искаме още!!!!
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Пет Юни 11, 2010 1:29 pm

Има вампири, но не е изцяло вампирска история. Вампирите са само като пикантен привкус към сюжета. ; )



Глава 4



- Няма да повярваш, Сузи. И това е подарък за рождения ни ден.
" Интересен подарък, но така не пропускате ли училище?"- Дерин изкачваше стълбите нагоре с бавно темпо, като в една ръка носеше празнична торбичка, а в другата- чадър, от който капеше вода след нея. Слушалките на хенсфри- то бяха усилени до край, така че пискливото гласче на момичето, с което Деи разговаряше по телефона в момента, се чуваше дори и без да има нужда от самите слушалки.
- Няма значение. Ще наваксаме после. Но е страхотно, нали? Отиваме в Рим за две седмици!
" Ето това си се вика почивка- подарък. Искам много снимки, да знаеш."- разкикоти се гръмко:" Ирен какво каза по въпроса?"
- Ами... тя първо се нацупи, нали я знаеш, че я оставяме самичка в училището. Първо ти като замина за САЩ, сега ни еза известно време... кофти й е, но ще й мине бързо.- за момент спря и погледна към вратите на асансьора, но въздъхна разочаровано. Явно не работеше, а беше стигнал точно до техния етаж и беше спрял.
" Нормално е. Пък и нали знаеш, че бяхме Четворката...в повечето време трите само, но и когато брат ти се появеше..."
- Да, да... Ирен гохаресва, но както казват възрастните, това са си детски приумици. Няма нищо сигурно и убедително. След някоя и друга година ще види някой друг и така.
" Сигурно. А между другото, кога заминавате?"
- Довечера... сега отивам да си подредя багажа и да дам подаръка на Дирен.
" Супре. Добре, чао за сега Деи... и ми се обади като кацнете."
- Разбира се. До скоро, Сузи.- връзката прекъсна, а на момичето й оставаха още двайсетина стъпала до етажа й. В един момент замръзна и вдигна погледа си нагоре:- Дирен?- прошепна. Брат й стоеше в коридора, точно пред стълбите и трепереше. Съзря очите му, разширени и ужасени. За първи път го виждаше така, той беше уравновесеният и неустрашимият от двамата, а сега... Потръпна и изкачи още две стъпала:- Дирен?!- в същият миг той се обърна към нея, още по- уплашено и с още по- бледо лице:
- Махай се, бързо!- извика и махна с ръка към нея:- Дерин!- изричайки това сякаш черна сянка го обхвана и скри от погледа й, а нещо прикова нея. Вцепени се от ужасът, който премина през малкото й телце като електричество и я вледени до кости. Една секунда, втора... трета. Празничната торбичка се отхлузи от ръката й и падна на пода, като се разнесе шум от счупване на нещо стъклено, последвано от глухото тупване на чадъра. Дерин затай дъх, но не от друго, а просто защото в този миг не можеше да си го поеме. Всякакъв вид чувства и усещания изчезнаха, само пронизващите болки на многобройни игли, впили се в нея, в раменете й, толкова дълбоко сякаш всеки миг ще се дръпнат й ще я разкъсат. Вледеняването я покори цялата, но нещо топло сякаш се разля по врата й. не можеше да помръдне, не можеше да осъзнае дори какво се случва, съзнанието й беше заключено и виждаше единствено мрачната сянка на горния етаж, която сякаш погълна близнакът й. Беше впила очи в този мрак и нищо друго, струваше й се че времето е спряло, а болката... засили се, най- много там където чувстваше топлината. Разумът й се замъгляваше бързо и последната й мисъл беше всичко да приключи.
И спря. Не осъзна какво наистина се случва, болката изчезна прекалено бързо. Студът в тялото й също, чувстваше мраморните плочки на пода в коридора под себе си, а мрачната сянка я нямаше, брат й го нямаше. Чу стъпки, някой я вдигна от там и покри и без това безжизнените й празни очи с длан... после имаше крясък, и всичко утихна. Гробна, зловеща тишина, по непоносима от болката във врата й, която завладя за един кратък миг ума й. Само гъргорене и шехоти се носеха около нея, тишината беше разбита от няколко гласа, които дори не опитваше да разбере чии са, просто искаше да спрат, да изчезнат... искаше да види Дирен. Онези здрави ръце я държата прекалено внимателно, дори не разбра кога под нея се оказа меко, гладко. Очите й се откриха, разпозна таванът на стаята си, разпозна лицето на майка си. Азиатка с черна коса и пъстри очи, явно тя скриваше нейните очи до преди миг. Отклони поглед в страни, към баща си, онзи който я вдигна от пода. Опита да помръдне, да изрече нещо, но не успя. болката се връщаше, но този път с много по- голяма сила, във всяка една част от тялото й, която беше наранена:
- Дерин, чуваш ли ме? Дерин!- повтаряше майка й, като милваше челото й внимателно, имаше нещо странно в нея, момичето го забеляза ,но не можеше да мисли. Само видя изражението на жената, странните ситни символи по клепачите й, неестествено горещата й длан, блясъкът в очите й... беше различно, необяснимо.
- Дие...- пророни едва- едва, а няко йдруг постави пръст на устните й. Друга жена, странно позната от някъде, с ледена кожа и зелени очи, а черна плитка падаше от дясно на рамото й:
- Забрави. Тихо, почини си и забрави.- прошепна тя с невероятен хипнотичен глас и повече е й трябваше. Дерин пое дълбоко дъх и се отпусна, потъвайки в мрачен сън.
- От къде се появиха. Не знаех, че има Будещи в града?- напуснаха стаята на момичето и още със затварянето на вратата строгият глас на пърстооката азиатка спря съпруга й и другата жена.
- Преди няколко гни отстраних един, но мислех че е само той. Защо са изпратени тчетирима?- продължи мъжът.
- Заради близнаците. Те са Потомци, а това значи че евентуалната им сила е по- голяма от тази на Марионетките.- чернокосата жена с плитката се озова на канапето в хола, а след секунда другите двама бяха на другото- срещу нея:
- Обясни, Ноел?
- Не е толкова лесно, Франк. Трябваше да ги изведете от Окръжността по- рано.
- Колко по- рано, днес е рожденият им ден, нападения та Будещи се появяват една седмица или две след набелязаното от Кардиналите число за възраст. А и Дерин и Дирен, те са още деца... не биха могли да се умат, нямат ни най- малко понятие.
- В това е проблемът. Кардиналът, който е пратил Будещите иска силата на Потомци, знаете какви донори могат да бъдат те във войната, знаете какво притежават... поне ти, Юмику, ти беше Потомка.- погледна дребната жена и присви устни:- Съжалявам, но не мога да сторя нищо повече. Обрачът се завъртя прекалено късно за да осъзная, че близнаците са в опасност, поне Дерин ще е добре.- Ноел въздъхна и притисна челото си с ръка.
- Ами момчето ми?- Франк стисна зъби и впи просветващи очи в зеленооката.
- Ако Будещият си е свършил работата с него, значи вече не принадлежи към нас. За да успокои мъките си, той ще търси разплата, но не сега... след време, когато израстне, тогава ще бъде опасен дарител, а неговият побратим ще бъде още по- опасен, защото ще са в една обща връзка с някой от кардиналите. Този, който е пратил Будещите.
- Какво се очаква от нас сега? Какво ще се случи с малкото ми момиченце, Ноел, тя няма да го преживее... прекалено е млада, няма побратим и осъществена връзка с кардинал?!- Юмику стисна очи и скри лицето си в ръцете си, клатейки отчаяно глава. Другата жена помълча малко, но се изправи и постави ръка на рамото й:
- Ще се погрижа за нея, ще запечата спомените й и ще забавя Пробуждането, преди да се е уплашила от това, което съзнанието й желае. Но не гарантирам, че ще е за дълго.
- колко й даваш?- мъжът присви устни и впи очи в гостенката.
- Три, най- много четири години преди да се появи нуждата от Пробуждане, тогава незабавно трябва да я предадете на кардинал и да й намерите побратим, за да оцелее. До тогава ще е напълно нормална, няма да има и следа от страх или някакво необяснимо желания у нея. Ще се опитам да изградя мрежата по- дълготрайна, но не мога да обещая, за първи път се сблъсквам с млад Потомък. Не знам какви сили се крият в нея, но ако съдя по това, което беше ти, Юмику... децата ти, тези на сестра ти и братовчед ти, могат да са изключителни.
- Тогава го направи. Забави Пробуждането, докато не е станало късно.- кимна убедително Франк, а Юмико не обели и дума, дори непогледна Ноел. Жената се изправи и след малко изчезна зад вратата на детската стая.
- Те ще превърнат Дирен в чудовище.- изхлипа майката.
- Само ако Будещият си е свършил правилно задачата, а изпратилият го кардинал разполага с побратим за Дирен.
- Но ако някой ден те се срещнат... тогава какво?
- Ще бъде война... така, както ти и сестра ти воювахте и тя загуби своя побратим, а ти се отказа от потомствената си сила...
- За да родя две деца, които се надявах никога да не разбират какво представляват всъщност.- погледна го и поклати глава:- Съжалявам, Франк... че те не носят твоята сила.
- И по- добре така, аз не съм от най- добрите, поне в миналото не бях.- опита да се усмихне леко и я целуна по челото:- Всичко ще е наред, ще го преодолеем. Ноел ще се погрижи Дерин да е добре, а от нас се иска само да се надяваме Дирен да не премине границата...
- И все пак, имаме три дни да го открием преди края на Пробуждането му, до тогава ще са в града и няма да могат да напуснах Окръжността, нали?
- Ще се постараем.
- Ти си добър побратим, Франк, и добър...
- Добър побратим, може би, но нищо друго... все пак бях лош вампир, чието предложение ти прие.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Пет Юни 11, 2010 11:50 pm

Глава 5



" Дирен? Дирен? Не тръгвай! къде отиваш? Не тръгвай с него, той ще те нарани... Дирен, моля те."
Цялата гореше, потреперваше от време на време и стискаше зъби от някаква непоносима болка, но не само физическата, а по- скоро психическата, която я нараняваше повече от всичко друго. Дъх не можеше да си поеме нормално, на пресекулки, като всеки пък опъваше глава назад, сякаш да си прокара въздуха по- лесно през гърлото. Ноел държеше ръката й здраво, почти я стискаше и опитваше да успокои кошмарите и бълнуванията на момичето. Родителите й ги нямаше от прекалено дълго време, а щом те излязоха, Дерин беше започнала да бълнува, да изрича странни думи на непознат дори за зеленооката език, експертката по забрамени езици, както се наричаше:
- Деи, спокойно мила.- шептеше, поставила ръка на челото й, момичето изгаряше от температура, а раната на врата й не искаше да се съсири и да се затвори, стоеше открита и всеки момент можеше да закърви наново:- Успокой се, това не е истинско. чуваш ли ме, не слушай гласовете и не обръщай внимание на картините, те не са истински. Чуй гласа ми и се успокой, ще ти помогна, но трябва да ми позволиш, трябва и ти да ми помогнеш. Моля те, Дерин, моля те, ще премахна болката, само ми дай пролука.- шепотът й действаше по някакъв нетипичен начин, от устните й се изплъзваха зеленикави нишки, като цвута на очите й, и се увиваха около момичето, като постепенно изчезваха като разтопени върху кожата й. За няколко минути бълнуването намаляваше, почти спираше, а в следващия момент се връщаше с нова сила и нови болки.
` - Дирен, моля те, ела тук. Дирен, чуй ме, няма да те нараним, искаме да ти помогнем.- една дребна жена подаваше ръка към момчето, което я гледаше безизразно и втренчено, сякаш гледа през нея, но всъщност беше право в пъстрите й очи:- Дирен... хейде, ще те заведем у дома, миличък. Ти си ни син, няма да те оставим тук.- ръката й затрепери, в далечината зад нея просветваха светкавици и се чуваха гърмежи, но и друго- огнени кълба, хвърчащи наоколо и сякаш воюващи с мълниеносните атаки. Двама качулати, като онези които бяха нападнали двамата близнаци, единя от които владееше огъня, както Франк Арлайн- мълниите:
- Кой е набелазал децата ми?- чернокосият мъж изглеждаше повече от разгневен, очите му вече не просто просветваха в някакъв светъл цвят, а голяха в червено, кучешките му зъби се подаваха над долната му устна, като на хищник канещ се да разкъса набелязаната си жертва. Цялото му тяло се увиваше в електричество и нанасяше поражения върху защитните бариери на Будещите.
- Никога няма да разберете.- отвърна му гърлено огненият вампир.
- Избрали сте грешното семейство, с което да се занимавате. Предайте това на кардиналът си и да стои на страна...
- Или какво, лорд дьо Арлайн? Не можете да ни сторите нищо, ние сме просто слуги на господар, какъвто бяхте и вие, а сега сте жалко създание на мрака, живеещо сред хората и обичащо хората, сякаш сте един от тях.- разсмя се, но явно това наистина беше грешка. Подценяваха гнева и силите на французина и това, което сполетя първия натрапник посмял да доближи домът му дори и до паркинга ,споляте и този, дори с много по- голяма мощ.
- Дирен?!- изпищя Юмику, когято някой дръпна синът й назад. Две червени очи просветнаха от сенките зад момчето и една зловеща усмивка се разля на невидимото лице на нападателя:
- Той вече не ви принадлежи. Принадлежи на мен, аз съм неговия побратим.- гласът беше като на момче, не много по- голямо от Дерин и с около глава по- високо, ако се съдеше по разположението на кървавите очи. Усмивката му се разшири, но преди чернокосата азиатка да е успяла да пристъпи и крачка, той беше забил зъби във врата на синът й. Вълна от непозната енергия избухна от тяхното положение и помете всичко по пътя си, от дърветата и храстите, сред които се намираха, не остана нищо... само пепел и пустота.`
- Дирен?!- близначката изпищя с пълно гърло и се изправи рязко, отблъсквайки ръката на Ноел, но веднага след това загуби съзнание и се отпусна рязко обратно на леглото, по челото й бяха избили ледени капки пот, но може би беше за добро, щом температурата й минаваше, а треперенето и неспокойното въртене изчезнаха.
- Ноел?- Юмику нахлу в стаята стреснато, цялата беше надрана като от нокти на голяма котка, дрехите и кожата й сивееха, покрити от сажди:- Какво се случи?
- Кошмари... тя го загуби.- пророни другата жена:- Видяла го е. Как те го взимат, как побратимът му го използва за да черпи сили. Не можах да го спра, връзката им е прекалено голяма. Сега единственото, което ми остава е да отслабя тази връзка, така че тя никога вече да не сънува делата, извършвани чрез кръвта на Дирен.
- Мислех, че вече си го сторила?- Франк стоеше зад съпругата си, в по- лошо състояние дори от нея, очите му бяха затворени, н о по клепачите личеше че са силно обгорели от нещо.
- Не мислех, че ще е нужно. Опитах да успокоя състоянието й без да се налага да повреждам нервното й възприятие. Но сега ще трябва, тя не би понесла още един такъв кошмар. Ще се наложи да унищожа чувството й на страх и да премахна възможностите й за сънуване, поне докато не дойде подходящо време за Пробуждането й.- зеленооката въздъхна и тъжно поклати глава:- не съм вявала, че ще се наложи да причинявам това на четиринадесет годишно момиче.
- Какви могат да са последствията?- майката на близнаците пристъпи вътре и седна на леглото на дъщеря си, хващайки внимателно ръката й.
- Временна психоза, разбити нерви, де ресия, вероятно шизофрения в дадени моменти... но всичко ще отмине до месеци, само трябва да се намали споменаването на Дирен.
- Напълно ще бъде прекратено споменаването му. Той вече е подкрепа на наши врагове, трябва да осведомим Главния кардинал.- мъжът сви вежди и удари с юмрук стената, но леко:- По дяволите, тя няма да е доволна.
- Искала е да бъде учител на двамата, нали?
- Така, както беше мой учител в началото, а след това ме прехвърли на твоите грижи, Ноел.- азиатката стисна зъби няколко сълци се търкулнаха по бузите й:- Той дори не ме чуваше, когато му говорех. Бях на крачка от него, но той стоеше и не желаеше да се помръдне за да хване ръката ми, а можеше... а аз не можех, не успях да го взема със себе си, не можах да...
- Юмику!- прегърна я и я притисна към себе си, утешавайки терзанията й:- Такива са правилата, един потомък не може да докосне друг потомък, освен ако той не му позволи, атова може да се случи само с разрешението на вампира- побратим.
- Но той дори не реагираше, дори не реагира на появата на другото момче... а той, дори не го попита дали може да вземе от кръвта му, това не е редно съвместно съществуване.
- Защото синът ни не беше под контрол на собственото си съзнание, контролиран е сигурно от Кардинала, която е изпратил Будещите толкова рано, но ти обещавам, че ще го намерим и ще си върнем момчето... до тогава...- погведна Дерин, Ноел тъкмо отдръпваше ръце от тънкото й вратле и челото й, като последни зеленикави нишки се откъсваха от пръстите й и попиваха в тялото на момичето:- Само тя ни остана, трябва да се грижим за нея, преди да я загубим.
Върнете се в началото Go down
Крис Халиуел
Учители
Учители
avatar

Брой мнения : 1193
Join date : 18.05.2010
Age : 21

Информация за героя
Наказания :
100/100  (100/100)
Вид: Вампир
Дарби: Молекулярно взривяване и Телекинеза

ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Съб Юни 12, 2010 8:47 am

Тая глава много ми хареса!!!



Ī kʼnǿώ ŷǿu ώánŧ mŷ ßlǿođ,ßuŧ ĭ Ŋεvεr gĭvε iŧ...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampire-school.forummotion.com
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Съб Юни 12, 2010 1:46 pm

Радвам се. ^^
Довечера сигурно ще пусна и шеста глава, ако смогна да я допиша : )
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Съб Юни 12, 2010 2:11 pm

Страхотна е!Браво!
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Съб Юни 12, 2010 9:03 pm

Глава 6



Чайникът изкипя и азиатката бързо го дръпна от котлона, спирайки бумтящото газово пламъче също толкова бързо:
- С подсладител, нали?- попита и погледна през рамо към чернокосата жена зад себе си, седяща на масата в кухнята:
- Да, но сложи повече, Юмику.- отвърна тя и бутна няколко тънки кичура зад ухото си, макар и да нямаше особен смисъл, и без това беше с малко коса. Късо подстригана, с падащ дълъг бретон пред смарагдовите оби и лъскави кръгли обици. Това бяха основните й отличителни белези. Домакинята отвърна на усмивката и наля от тъмния чай в силно разлятите на страни чаши от дебел порцелан:- Как е тя?
- Ами...- замисли се при въпроса и седна до нея, поставяйки чашата на масата, на няколко сантиметра от ръцете й:- Държи се. Преживя го много трудно, а сега изглежда като друг човек, но няма проблеми. От тогава нищо не се е чуло за... нападението. Главният кардинал пожела всички останали да изложат списъци с двойките побратими и Будещи колкото и възможно по- бързо, но нищо не са открили.- през лицето й пробяга мрачна сянка, а Ноел въздъхна леко и постави ръка на рамото й:
- Той е някъде наоколо и е добре. В противен случай Дерин щеше да го усети.
- Нали заличи тази връзка, замъгли я така, че да не чувства нищо свързано с него? Тя наистина едва го понесе, особено когато спряхме да говорим за него забранихме името му да се споменава когато и да било... дори я преместихме в друго училище, където не познаваха Дирен и не знаеха за изчезването му. А нй- объркано беше, когато дирукторът прати полиция тук за да ни питат за него, тогава Дерин претърпя най- лощото, а след това...- замълча и прехапа устни.
- Разбирам. Говори ли с теб или с баща си?
- Не, не желае да говори с никого и поведението й е неприемливо, преди правеше каквото пожелае, но умело се прикриваше, особено когато бяха заедно с брат й, а сега прави същото, но не прави опити да крие вината си, а дори приема лошото като нещо напълно нормално. Погледни.- стана набързо и отиде в съседната стая, от където донесе писмо и го подаде на Ноел:- Това е петото писмо за месеца, от директора. Страх ме е дали вече не навлиза в етапа на Пробуждане, но заради твоите Ключове да е по- трудно и объркващо.
- Ако искаш ще ги премахна, но не знам дали съзнанието й ще устои на номата сила от болка и мъка, особено ако си спомни какво се случи тогава.- зеленооката поклати леко глава, разгръщайки писмото.
- Не знам, Ноел, с Франк обсъдихме въпроса дали да не я заведем при Главния кардинал, няма да разбере кой знае колко от срещата, но Кардиналът ще е наясно с нейното състояние.
- Рано е още. Дерин сама ще разбере кога нещо точно определено изведнъж започне да липсва от нея, вътрешно.- усмихна се пак и остави писмото до чашата с чая, като я вдигна и отпи малко:- Всичко ще се подреди.
- Да, сигурно.

- Дерин Арлайн?- дебел мъжки глас спря младото момиче на стълбите, между третия и втория етаж на на гимназията, където вече учеше... сама:- Госпожице Арлайн, моля дайте ми обяснение за това?- спря пред нея и скръсти ръце със смръщено изражение.
- Кое, по- точно, господин Дюуел?- момичето се обърна бавно и го погледна безизразно, а в гласът й нямаше никаква нотка на каквото и да било чувство.
- Облеклото ви.- твоснато отвърна и присви очи още по- ядосано:- Какво е това уважение към училището? Всички носят униформите, а ти, малката... до сега не съм те видял веднъж с нея. Защо?
- Безмислено е.- повдигна рамене, отвъщайки все така безизразно и незаинтересовано:- Униформите нито са приятни за окото, нито удобни. Не смятат да я облека когато и да било. Нещо друго, господин Дюуел?- в действителност това, което представляваше облеклото й беше нетипично. Широки дънкови панталони с множество джобчета и катарамки, туника с ръкави- прилеп, също обсипани с катарамки и капси, а украшенията по ръцете и врата не бяха съобразени с каквото и да било, цветни, шарени, лъскави.
Директорът настръхна при отношението на седемнайсетгодишната тийнейджърка:
- Вчера пратих писмо на майка ти, искаш ли да пратя и днес?
- Ако сметнете за необходимо. Никой не може да Ви възпира.- погледна надолу към края на стълбите, явно искаше да продължава по пътя си, а именно да напусне училището:- Ще тръгвам вече, предполагам нямате повече въпроси относно държанието и външния ми вид?- погледна го, кимна леко с глава и слезе още няколко стъпала преди мъжът да я хвани за ръката, малко над лакътя и ядръпна:
- Не, не съм свършил!- почти извика:- Някой е извадил предварителната програма за училищната конференция и я е разпространил между класовете, а до колкото ми е известно само ти имаш достъп до училищната мрежа.
- Така е, но нима вярвате, че съм единствената с достъп до интернет- мрежата?- дръпна ръката си рязко от него, единствената й по- жизнена реакция от много време насам. За един кратък миг, ако някой се загледаше повече в нея, можеше да забележи как едното й око потрепна, знак за сигурно раздразнение. Побърка да слезе надолу, но след последното стъпало пое с нормалния си спокоен и незаинтересован ход по стълбите, оставяйки директора с гнева си.
Напускайки училището някакво странно усещане я спря, потръпна и й се стори, че около нея духа вледеняващ вятър. Огледа се замислено, но нищо не привлече вниманието й, освен двете момичета, които чакаха при вратата на двора на училището. Бяха със еднакви прически, но едното момиче, това с по- тъмната кестенява коса беше и по- високо, а очите й синееха, за радлика от другото, на което биеха към кафяво:
- Хей, Деи! Как си?- извика по- нисичката с една широка усмивка на ицето си.
- Здравейте, Ивет, Сузи.- кимна на двете и като за последно погледна назад към сградата:- Досадно.- промълви тихо.
- Кой не ядоса?- попита дургото момиче, явно носещо името Сузи.
- Никой. Директорът е досаден.- вдигна рамене и продължи напред:- Ще се прибирам.
- Няма ли да отидем на кино?- повдигна вежди Ивет:- Хайде де, не се събираме трите вече толкова често, сега е времето да се забавляваме.
- Не мисля, но благодаря. Едно време беше наистина приятно.- погледна към двете за момент и притвори очи:- Извинете ме, уморена съм.
- А уж си тръгна от последните три часа...
- Всъщност четири.- поправи Сузи и въздъхна:- Липсва ми старата Дерин.
- На всички май ни липсва, а и...
- Да, също...
В действителност Дерин не се прибра веднага, нещо я влечеше към парка и не можеше да обърне посоката и да се прибере, пък като се замислеше, че и майка й си е у дома и това нейно толкова мило и внимателно държание започва да й пречи да извършва мислена дейност, наистина беше по- добре да не се прибира. Седна на една от пейките, възможно по- далеч от центъра на парка, където няма хора и се облегна назад, затваряйки очи спокойно:
" Дирен, къде си...?"
Мислите й бързо бяха прекъснати от някакъв шум близо до нея и отваряйки очи спря погледа си на момче, изпуснало няколко книги на няколко метра от пейката, където тя седеше. Странно, че онова чувство от двора на училището се върна внезапно, но не си отиде ктака бързо:
- Книгите трябва да се пазят.- пророни, откланяйки поглед от момчето, преди да са се срещнали погледите им:- Те са като антики с незаменима стойност.
- Струва ми се, че обичате книгите, госпожице.- проговори той и вдигна глава. Нещо в него я караше да изпитва желание да стане и да си тръгне, без да казва нищо повече. Цветът на косата му беше поти като нейният, с тон по- тъмен само, а очите му- чак сега, с периферията си забеляза, че той е с тъмни очила.
- Сигурно.- проговори след минута мълчание и се изправи:- Извинете.
- Почакайте.- спра я само с думи, когато тя пожела да си тръгне:- Мога ли да ви изпратя, късно е?
Чак сега Дерин забеляза тъмнината около себе си, не беше разбрала изобщо, че се беше стъмнило, а това я наведе на мисълта защо това момче е с очила. той всъщност не изглеждаше много по- голям от нея, може би с година- две, а акцентът му говореше, че е германец.
- Няма нужда, благодаря.- погледна го и пак кимна, запазената й марка за сбогуване, вместо да хаби думи в празни приказки. Скоро дрепната й фигура се загуби в сенките на дърветата, където лунната светлина не достигаше.
- Дерин Арлайн. Това си ти.- пророни и съвсем леко се усмихна.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Нед Юни 13, 2010 4:30 pm

Глава 7


Дребната фигура на Дерин се скри зад вратите на асансьора, когато предпочете него пред стълбите. Облегна се назад и затвори очи замислено:
- Колко досадно...- пророни тихо и бавно извади ключа от джоба на панталоните си, погледна телефона си- никакво обаждане или съобщение за часовете, в които я нямаше, а беше в парка и не беше забелязала как времето лети, само една мисъл я беше разделила от слънчевия следобед и лунната привечер. Може би беше прекалено разсеяна или отнесена в други мисли, щом дори не беше забелязала, че някой я следи през цялото време.
- Здравей, Дерин, разхожда ли се?- майка й я посрещна на вратата с мила усмивка и спокоен тон.
- Известно време, да.- отвърна момичето, като затвори след себе си и остави ключовете на масичката до вратата:- Закъснях ли за нещо?
- Не, няма нищо, с една позната си говорим цял ден, а я поканих и да остане вкъщи тази вечер. Сега приготвяме вечерята. Можеш да се включиш, ако искаш?- кимна Юмику и се скри обратно в кухнята.
- Добре, но само ако нарежа зеленчуците.- Дерин пристъпи след майка си и спря тъмните си очи на чернокосата жена срещу нея. Нещо в момичето се задейства, онзи тик на едното й око се прояви, но този път самата тя не го усети. Сякаш раздразнена от зеленооката:
- Ти трябва да си Дерин. Имаш очите на баща си.- усмихна се Ноел и се обърна с гръб, продължавайки с заелата се работа.
- Познаваме ли се?- попита тихо Деи без да откъсва поглед от нея, нещо познато имаше в тази жена, осъзнаваше го, но не можеше да си спомни от къде идва това усещане.
- Не, позната съм на родителите ти от колежа.- отвърна тя и погледна през рамо:- Виждала съм те, но отдавна. Ти мен едва ли.
- Може би.- кимна леко, като тръсна глава и се насочи към хладилника.
- Само да не се порежеш.- предупреди чернокосата азиатка.
- Никога не допускам това.- отвърна момичето безчувствено.
През цялото време Ноел внимателно наблюдаваше действията на Дерин с ножа, а тя не искаше и да поглежда към тази жена, мислеше единствено дали наистина никога не я евиждала и всъщност от къде Ноел е виждала нея.

Тежка и силна ръка се уви около врата на наблюдателя, почти веднага щом вратите на асансьора се затвориха:
- Следиш дъщеря ми ли?- злокобният глас на Франк накара момчето та потръпне, но не го показа.
- Франк Арлайн, нали?- попита спокойно, затворил очите си, макар и скрити зад слънчевите очила:- Простете ми, сър.
- Виж ти... за немец добре владееш френския.- притегна хватката си още повече, а момчето не опида да се противи, само повтори отново:
- Простете, не исках да Ви изнервям с присъствието си, само исках да видя лицето й на живо.
- Стига бе, ти серизоно ли?- отпусна го малко, само за да мине в страни и да ге вгледа по- отблизо в младия натрапник:- Знаеш ли какво ще ти се случи, ако разберат че си напуснал преградите? Не си свързан, а това те прави потенциална жертва на други двойки или по- лошо, на отмъстители.
- Знам, сър, ще се прибера преди да са усетили отсъствието ми.- опита да кимне леко, но ръката на французина го държеше здраво и го обездвижваше частично.
- Прекалено уравновесен си, интересно. Кой ти е наставник?
- Главният кардинал от преградния отдел в Рим.
- Да, познавам я... беше и мой наставник на времето.- пусна го и скръсти ръце:- Сега серизно, защо следиш дъщеря ми?
- Виждал съм я само на снимки, исках да я видя и от близо, нищо друго.- отвърна му и събра мирно ръце зад гърба си.
- А какво чувстваш?- подсмихна се мъжът леко.
- Не разбирам въпросът Ви. Какво трябва да чувствам?- вдигна глава към него, но остана спокоен, без чувство на изненада или притеснение.
- Когато аз се нуждаех от моя човешки побратим, чувствах липса в себе си, докато не я срещнах. Но бях по- млад от теб тогава...
- На двайсет съм.- прекъсна го, но виновно сведе глава.
- Именно! Аз бях на шестнайсет, побратимът ми на седемнайсет и се учеше вече година в отдела.
- Какво трябва да значи това?
- Че си закъснял, вече не можеш да издържаш на чувството на празнота, нали? Това е, затова си избягал. Но да дойдеш от Рим до тук, фатална грешка. Няма да те защитавам момче, върви си, преди да съм се свързал с Главния кардинал и да съм съобщил за невежеството ти.
- Не желая проблеми, господин Арлайн. Извинете отново за присъствитео ми.- кимна леко и се обърна, отдалечавайки се.
- Наистина ли не чувстваш нищо, или загърбваш тези усещания, защото тя още не е готова?- спря го и наклоки глава на страни.
- Не знам, объркан съм. Но наистина, мога да потвърдя, че дойдох само за да я видя, нищо друго.
- Добре тогава... прибирай се преди да се еналожило да ти събираме пепелта от цимента с метличка. Ако пострадаш обаче тук, тя ще го усети силно, защото се намирате в една и съща окръжност, нищо че не сте свързани. Ако не искаш да загубиш побратима си, още преди да си се свързал с него, побързай.- когато момчето изчезна в тъмнината от сенки на съседните сгради, Франк въздъхна:- Не ми се иска да те карам да чакаш още, достатъчно си се измъчвал в това положение, но... не знам дали Дерин...- замълча и нотисна бутона за извикване на асансьора.

- Момичето е добро с ножа, да не би да си я учила на нещо?- Ноел се подсмихна, докато събираха чиниите в миялната преди вечеря.
- Не, просто се оправя доста умело с острите предмети. Не знам, може би защото не помни че именно остри неща я нараниха.- отвърна Юмику замислено, гледайки към вратата:- Отиде в стаята си.
- Така изглежда. Интересно е, наистина много се е променила. Мислили ли сте вече за повторно Пробуждане?
- Не знам. Франк също ме попита преди няколко дни, защото когато бяхме на нейната възраст вече бяхме свързани. Аз се пробудих на шестнайсет, а той се свърза с мен, когато бях на седемнайсет. Преди това обаче, знаех всичко за Потомците и побратимите, за юерархията и своето положение в този вид свят.
- Е, тогава бяха други времена, преди повече от век, все пак.
- Така е, да... но сигурно ще чакаме знак, че Дерин може да поеме тази стъпка, макар и така неука в нещата.
- Май получихме този знак.- намеси се Франк от вратата на кухнята:- Долу имаше едно момче, от това което успях да отгатна по държанието му и думите му, мисля че...
- Той е.- сепна се Юмику:- Наистина ли? И няма Будещи, само той?!
- Само той.- кимна мъжът.
- Това е странно. Как е разбрал къде да я търси?
- Мисля, че усещането му за празнота е вече прекалено силно и това го води, привлича го като магнит към единственото нещо, което може да запълни липсата. Не знам дали Дерин също го е усетила, ако е така... нужно еда се заемем с нещата скоро.
- Тя не каза нищо.
- Тя някога споделяла ли е какво чувства и изобщо какво е ставало през деня, освен ако не я попитаме? Къде е сега?
- Мисля, че в стаята си...- пъстрите очи на чернокосата се преместиха от лицето на съпругът й, към момичето зад гърба му:
- Випуск 1908.- пророни Дерин тихо, държейки в ръце някаква снимка:- Не е печатна грешка?- зададе въпроса си, но по- скоро защото не намираше други думи, а отговорът смяташе, че вече й е повече от ясен:- Защо помня неща, които са се случили тук... в коридора. Как Дирен изчезна, и всеки път щом си помисля за това и изрека името му на глас чувствам болка тук?- постави внимателно ръка на врата си, като местеше очи от майка си на баща си, и Ноел:- Сега си спомних къде съм ви виждала. Преди три години с Дирен разглеждахме албумите на тавана... има ви на снимките, но когато и да е било това, не сте се променила изобщо, сега се замислям и не откривам промяна в мама и татко също. Можете ли да ми обясните, моля... или ще...- млъкна и затвори очи, поемайки си дъх:- Дирен е бил отвлечен тогава, но никога не пожелахте да гововрим за това. Спряхте да го споменавате, дори когато ви питах не казвахте нищо, приехте го за мъртав, но и никога не казахте че е така наистина. Сега разбирам.- вдигна тъмните си очи към тях, но все още никакъв израз на чувства:- Сега вече искам да знам... всичко. После може би ще опитам да изразя чувствата си.
- Дерин, не ни се сърди... искахме да те защитим.- проговори плахо Юмику.
- Знам, не се сърдя... само съм любопитна. Необяснимото е прекалено трудно за възприемане, а сега си спомням, че не разбрах нищо и все още не разбирам, но е трудно. Не мога да се отъвра от желанието някой да ми разкаже, да обясни и... струва ми се, че съм загубила нещо и това не е само Дирен, но и още нещо... важно, което искам да намеря, а след това да търся брат си без да има кой да ме спре.
- Значи не си ядосана?- малка усмивка се разля на устните на Ноел.
- Не знам какво е да бъда ядосана вече, единствено съм любопитна.- отвърна спокойно момичето и подаде снимката на баща си:- Това сте ви е от преди сто години, нали?
- Тогава завършвахме, да.- кимна Франк леко.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Пон Юни 14, 2010 10:33 am

Глава 8




Опря ръка на овалния прозорец на самолета, стъдут на стъклото проникна брез кожата й и я втресе, но не обърна внимание, беше насочила всичките си сетива към гледката- белите пухени облаци и кръглият площад, който се забелязваше едва от време на време:
- И в крайна сметка всичко води до Рим.- пророни тихо и откъсна ръка от прозореца:- Религията, отричаща окултното и именно то, въртящо се непрестанно около центъра на цялата световна вяра и истина.
- Точно в Рим окултното е най- разпространено. Папата ивсички кардинали от Ватикана живеят под закрилата на свръхестествените създания. Много интересен съюз съществува от векове, а договорът е много двусмислен.- отвърна Франк, също поглеждайки през прозореца.
- Какъв е договорът?
- Всичките така наречени окултни създания, което населяват Рим са защитени от църквата, разбира се ако не посягат на човешките животи, които не знаят за тяхното съществуване. В замяна на това Ватикана пази в тайна съществуването им и затова мнозина, говорещи за вампири, върколаци и вещици са обявявани за неверници, атеисти и така нататък. Знаеш, че на някои места избиват такива хора, но всъщност просто исцелинират смъртта им и ги пращат в някои от отделите. Тук, в Рим е преградният отдел, от него започва всичко.
- Какво става с хората, които попадат в отделите?- погледна го заинтересовано, ато йсе усмихна:
- Ще чуеш всичко, което те интересува от Главния Кардинал, дори ако имаш късмет ще можеш да посетиш Ватикана и още днес да се срещнеш със своя побратим- вампир.- отвърна французинът и се облегна назад:- След десетина минути кацаме.
- Защо точно вампир...?- пророни и обхвана малката халта на палеца си, преди години я носеше на врата си, същата халка имаше и близнакът й тогава, един малък спомен.
- Изборът се прави по много сложен начин, не съм много убеден как точно, но още с раждането си двамата, които трябва да са във връзка се избират.
- А кой прави изборът?
- Не мога да ти кажа. Не съм опълномощен да давам такава информация все още...
- Все още?- прекъсна го, а той я погледна замислено и присви очи:
- Когато се срещнеш с Кардинала и проведете разговор, тогава вече можеш да питаш мен или майка ти за каквото пожелаеш, ако има все още нещо неясно. Но до тогава ние трябва да пазим тайните на съществуването си.
- И все пак... от двайсет години не сте двойка побратими?
- Все още я имаме връзката, все пак сто години бяхме такива, нормално е да го има контакта, но сега аз не се нуждая от енергията, която Юмику може да ми дава за да съществувам нормално. Сама виждаш, вампир съм, а живея и на слънце.- подсмихна се и хвана ръката й:- Не се тревожи, Дирен, ще научиш всичко и тогава...
- Ще науча, наистина.- кимна леко и последва примера му, облягайки се назад:
- Всичко ще е наред, Дерин.- чу гласа на майка си от седалката до баща й, но не реагира, пое си дъх и се отпусна.

- Лорд дьо Арлайн.- още със слизането си на летището някой ги посрещна. Блед мъж с катранена коса и няколко белеещи кичура от страни, загладени към тила му:
- Майкъл, здравей.- кимна французинът, а срещо нуго мъжът също:- Бързо реагирате.
- Такава е процедурата, сър... Лейди Юмику Казума- Арлайн.- обърна се и към чернокосата азиатка, атя се усмихна широко:
- Времето тук е приятно, винаги слънчево.
- Така е, мадам, но го преживяваме.
- Разбира се. Нека вървим, в самолета беше задушно.- уви ръка около тази на съпруга си и минаха напред преди Майкъл, като той подаде ръка на Дерин:
- Лейки Арлайн, моля?- усмихна се мило, а момичето погледна ръката му замислено, но отказа да го хване:
- Благодаря, но не.- и все пак тръгна до него, когато последваха другите:
- Радвам се, най- сетне да се запознаем, госпожице Дерин.
- Брагодаря.- кимна пак, усещаше някаква тежест и отегчение, дали беше напрежение от това което предстоеше или друго, не можеше да го определи. Знаеше само, че има нещо, което я подтискаше и сякаш не можеше да си поеме дъх нормално, а спомените... онези от преди три години вече се връщаха по- бързо, след разказите на родителите й и присъствието на Ноел предната вечер в дома им, всичко се преобърна. Стана й ясно до определена степен и разбра от къде идва болката във врата й и белезите по раменете й, за които живееше с години без да има обяснение.
- До 23 минути ще сме в кабинета на отдела.- обяви Майкъл и запали автомобилът, пракилан точно пред летището.
Не беше Ватикана, наистина, по площада "Св. Петър" автомобилък сви в ляво, пред някаква сграда, подобна на заведение, където ги чакаше човек, облечен като сервитьор. Майкъл му подаде ключовете и покани Арлайн вътре:
- Няма проблеми с тъмните коридори, нали сър?
- Води, Майкъл.- строго отвърна Франк.
Минаха през заведението и влязоха в стаята, намираща се точно зад бара, врата сливаща се почти изцяло със стената от огледала. Стълбите надолу бяха слабо осветени, приличаше на подземие или по- скоро коридор към тъмница:
- бях забравила колко депресиращо е придвижването до офиса.- подхвърли Юмику и се обърна към дъщеря си:- Дерин, всичко е наред, нали?
- Не е депресиращо. Спокойствието тук е приятно, нищо че е мрачно и... ако бях същата, както преди три години най- вероятно щях да потвърдя, че е подтискащо, но сега... едва ли.- поклати глава, като шареше с поглед по стените. Между стъклените глобуси, които излъчваха слабата светлина, Дерин различаваше странни символи, същите като онези от писмата на тамвана в дома й, писанията на родителите й. Напускайки този коридор се озоваха в друг, но значително много по- светъл и богато изграден, виждаше се че не е просто коридор от подземна обитавана конструкция, а нещо което постоянно е под око, поддържано, като изградено спецално за аристократи:
- Бързи сте с пътуването.- нечий глас привлече вниманието им
- Ноел, явно си по- бърза от нас.- усмихна се чернокосата азиатка.
- Просто хванах по- ранен полет, хайде Кардиналът ви очаква.- намигна зеленооката жена и направи знак с ръка към една голяма дврата от тъмно лакирано дърво. Бравите бяха елегантно извити, със смесени благородни метали- сребро, злато, платина и интересни рисунки на цветя. Не почукаха, а направо отвориха внимателно и бавно и влязоха, като Франк се поклони леко. Столът срещу вратата, подобно на трон зад бюрото от същото дърво като вратата стоеше празен, а една фигура с червена мантия стоеше до завесите от зад и връзваше на панделка едната връв, държаща тежкия плат да не падне пред сивия прозорец. Беше странно, че точно тук имаше прозорци всъщност, тъй като през цялото време слизаха под земята, но не се и изкачваха. Хигурата се обърна и разкри бялата маска, покриваща лицето изцяло, на мястото на очи имаше две прави цепнатини, но чернееха, а като допълнение към мистериозността на тази личност беше и широката шапка с платинени орнаменти:
- Франк и Юмику Казума- Арлайн.. добре дошли у дома.- проговори с един спокоен детски глас, сякаш беше момиченце на не повече от десет:- Дерин Арлайн, радвам се да се запознаем след толкова години.- по интонацията на гласа й, можеше да си проличи, че зад маската се усмихва.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Вто Юни 15, 2010 4:33 pm

Глава 9


- Фран, Юмику...- обърна се към двамата родители мило:- Може ли после да изпием по чаша чай?
- Разбира се.- кимна французинът и пак се поклони леко, като подаде ръка на съпругата си и излязоха спокойно.
- Е, Дерин, заповядай седни. Добре дошла в моя дом, който може би някой ден ще бъде наречен и твой.- заговори и с жест на ръката, някак галантно и ефирно покани момичето на стола от другата страна на бюрото ,срещу нейния- подобен на трон.
- Да бъде наречен мой?- повтори с въпросителна нотка и прие поканата, кано внимателно се настани.
- Да. Искаш ли да започна с разказването и обясненията от начало, за да разбереш всичко и тогава, ако имаш други въпроси или все още не разбираш някои неща, ще се постарая да ти помогна.
Момичето само кимна и положи ръце на коленете си, като с едната длан обхващаше другата:
- Ако може... всичко, наистина.- промълви тихо и пак кимна, а другата мина зад стола си, подръпна пак пердетата за да ги дооправи и седна също спокойно, поставяйки ръце на бюрото от орехово дърво:
- Ние винаги сме съществували съвместно с хората, още от дълбока древност, произходът на митовете, легендите и другите е реален. Това са истории за нас, са всякакви създания с необикновени сили и възможности, които за човешкото съзнание сега, са просто измислени или литуратурни творения. Но не е точно така, всяко едно от тези създания е реално. Сама се убеди в съществуването на вампирите, но съществуват и върколаци, кентаври, сирени, феи и елфи. Няко иот тях в това измерение, наречено Човешко, други в други подобни, далеч от хорските погледи. Много войни са се водели дали това Човешко измерение да остане единствено за хората или да стане смесено, много разправи на Висшестоящите и също така много договори, ограничаващи възможностите на другите така наречени митични създания да навлизат тук по елементарен начин. Разбира се обаче, има уловка в това, какво и всичко останало. Повечето от създанията от по- разпространените митове са предпочели наистина да останат във своите си измерения и светове, а тези които са способни да живеят сред хората- са тук, изграждайки свой невидим и непознат свят. Този техен свят е съществувал постоняно, но църквата и Ватикана се грижи истината за тяхното съществуване да остане в тайна и по този начин укротяват новото избухване на войни между свръхестественото и нормалното. Всички исторически данни за предишни битки се съхраняват в архивите на Ватикана, като и самият папа до петата си година като такъв не знае нищо, след това вече е длъжен да научи и ако психиката му може да го понесе значи е достоен да управлява вярата, както е редно. Ние не искаме да съществуваме за хората, не искаме да вярват в нас, защото рано или късно стигат до истината и тогава сме принудени да ги взимаме при нас. Онези, които наричат пророци, вещици, атеисти и неверници, заедно с много още названия, са всъщност хора, които толкова много вярват... дори подсъзнателно, без да могат да го осмислят, че в един момент започват да забелязват скритото от обикновените човешки очи. Много от тези хора са и със скрити таланти, както си и ти, но за това по- късно. Сигурно знаеш, че на много места убиват тези хора. Е, не е точно така. Довеждат ги в различните отдели, разпръснати като паяжини из целия човешки свят, като центъра на тази огромна паяжина е тук, в Рим. Там, където страните на някоя паяжина- мрежа се срещат и сформират овали и кръгове се нарича Окръжност, по принцип такива окръжности има във всеки град и обхваща целия този град, така че когато в него са родени хора със специфични възможности, те са до някъде защитени от нападения на врагове, които искат да ги отстранят, а ако това се случи окръжноста действа забавящо и подтискащо върху мрачните действия на враговете. Парижката окръжност успя да задържи брат ти три дни след началото на Пробуждането му, а и спомогна на Ноел да заличи болката испомените ти от тогава. Това е една то функциите на тези окръжности, с времето ще ги изучиш всички ище се научиш да се възползвашш от тях.- за момент замълча, изричайки всичко това на един дъх сякаш, най- сетне спря за по- голяма глъдка въздух и да остави Дерин да проумее изказаното до този момент, тя обаче остана неподвижна, единствено присви очи при споменаването на брат й, но нищо повече:- Най- много на този свят са вампирите и караконджолите, по- малко са леприконите и гномите, може да се каже също и някои духове, а още по- малко са създанията с животински облици като върколаци, русалки, феи... елфите изобщо не посещават човещките околия, спорет тях, техния свят- измерени еим е достатъчен. Сама забелязваш, че тези които имат по- близки черти с хората, са най- многобройни. Но и при тях има йерархия, не само заради броя им, но и заради силите им. Хората, които прибираме, като правим така, че да ги смятат за убити заради богохулството им, стават помощници на някои от тези създания. Това са хора, разпределени във вече споменатите отдели. Във всеки отдел има едно главно създание, което раздава нареждания и определя законите и деянията на другите, но всяко едно от тези създания се ръководи от заповедите дадени му от тук.
- Тоест, от Вас?- попита тихо, а дамата срещу нея кимна:
- Да. Не се лъжи от детинския ми глас, всъщност съм на няколко хилядолетия, но отдавна спрях да ги броя. Онова, което говорят за Дракула, ще ти кажа само, че той горкият е толкова отегчен от всички тези глупости, че не желае дори да излезе от кабинета си за по чай, а е едва две врати нататък по коридора.- разсмя се и поклати глава:- Той е и по- млад от мен, разбира се.- светлокосото момите отпусна ръце и обхвана облегалките за ръце на стола, поглеждайки още по- заинтересовано към... жената:- Някой ден ще се запознаете със сигурност. Та, разясних ти за отделите и командващите в тях. Във всеки отдел е различно същсетво, от различна... да го кажем раса. Това същество има свои близко подчинени, които се явяват един вид най- близките му, те са Будещите и Наставниците. Ноел е един от наставниците, а този който те нападна преди няколко години беше Будещ на някой от командващите, а и... те също така носят названията Кардинали, тъй като са единствените, които имат достъп до Ватикана по време на конференции. Хората, които стават помощници са родени със специфични сили, които се проявяват ако не чрез помощта на Будещите, появяващи се от нищото и използващи различни методики за нанасяне на нападенията си за пробуждане на истинската същност на дадения човек, то от само себе си с течение на времето. Хората, които проявяват такива способности без намесата на Будещи са потомци или близкопотомствени. Тоест след като ти си Потомък, а и майка ти също, значи че баба ти е била човек със специфични сили, но и тя беше потомък. Това е верижна реакция, дори един човек някога да прояви някакви сили, неговите деца ги наследяват, а ако се случи случайно това някое дете на човек със способности да няма силите, то значи неговото дете ще ги има, и така става близкопотомствен. Неговото положение в йерархията е малко по- ниско от това на истинските потомци. Хората, които за първи път в живота си проявяват някакви сили са най- ниско, но всъщност те са инай- често срещаните. Това да си потомък е много голяма рядкост, тъй като много врагове, слуги на другите Кардинали искат потомъкът за себе си, се получават скандали, спорове, битки или в няко ислучаи някой потомък е насила отведен при неподходящ Кардинал, за да му служи... както Дирен. Прекалено рано той е бил Пробуден, по същия начин искаха да Пробудят и твоята истинска същност, но Ноел заклучи усещанията и намали изблика на енергии от теб, така че да забравиш и някой ден, дойде ли му времето щеше да ги отключи, но ми се струва, че времето да научиш всичко е дошло ибез да се нуждаеш от пълната процедура за Пробуждане, тъй като при теб не беше извършена изцяло тогава.
- А, каква е ролята ми и... тази на Дирен?- пое си дъх и затвори очи, споменът за брат й можеше да бъде наистина болезен, а и щом вече й казваха в лицето, че е бил насила отведен.
- Вие, като потомци и изобщо като хора със специални сили сте един вид донори- помощници. Свързвате се с някое същество, в зависимост от това, което е извършило Пробуждането и ставате двойка побратими, това същество ще се нуждае от твоята енергия за да те защитава, тъй като ти сама едва ли ще можеш. Цялата ти сила се крие в кръвта ти, това означава че твоята кръв е като гориво за дадено създание, което ще се възползва за да защитава не само теб от всички останали, но и да защитава тайната на вида му да не бъде разкрита. Някои двойки побратими са и пазачи на отделите, на някои управители, държавни глави и дори самата Ватикана. По две двойки побратими защитават Папата, други двойки са на портите и в коридорите, но сама ще се убедиш, когато ти се наложи да влезеш там.
- Това означава, че този с който ще бъда свързана, ще е вампир, който...
- Не, не.- прекъсна я и вдигна ръка:- Не оставай с лошо мнение. Този вампир ще взима от кръвта ти само, когато ти му позволиш, ако ти не желаеш да те докосва- той няма да има това право, един вид той става не само твой побратим, но и от части твой слуга. Това, което му кажеш да направи, той е длъжен да го стори, но и при него има една заповедническа частица, само той може да позволи на друг побратим- човек да се доближи до теб и да те докосне. Ако някой човек със специфични умения се доближи до теб, хване ръката ти, а не е получил разрешение от твоя побратим- вампир, то неговият побратим, каквото и да е създание ще се превърне в камък, после в прах и ще изчезне.
- Ами това свързване, кой го поределя?
- Това се определя по един много сложен начин, бих искала да ти го обясня сега, но няма да можеш да ме разбереш заради липсата ти на знания в насоките като помощник, човек, потомък и побратим. Само ще ти кажа, че никой конкретен не избира кой да е побратимът му, някой по- визш го прави... някои казват, че е Съдбата и после всичко ни се поднася просто така.- изправи се от трона си и намести бавно шапката си:- Вече знаеш каквото ти е необходимо за това, което те очаква, нали? Питай, ако още нещо те интересува, ако ли не предполагам си готова да се срещнеш със своя партньор побратим. Той може да ти каже още неща, които може да те поинтересуват, аз ги обясних основното. Другото се учи с времето и практиката. Тъй като си вече малко голяма за да се обучаваш тепърва при някой наставник, ще те оставя да се учиш от заобикалящите те неща. Когато мислиш, че вече си готова да поемеш по пътя, който те очаква, моля те кажи ми за да подготвя Будещ, който да извърши Пробуждането ти.
- Нали вече знам, това което трябва?
- Да.
- Нужно ли е пробуждане?
- То ще отключи сили, за които не си и въобразявала, такива които ако Ноле не ги беше заключила щяха да се появят постепенно като видения или вид усещания за нещо предстоящо. След Пробуждането ще си наясно със свяка своя способност, с която ще можеш да дариш своя побратим чрез кръвта си. Рабираш това ,нали? Твоята кръв предава някаква сила на твоя партньор.
- Да, разбрах го.- изправи се също и кимна:- Благодаря Ви.
- Винаги си добре дошла тук, когато имаш нужда. Преди време бях Наставник на баща ти и майка ти, а после ги прехвърлих на Ноел, от тогава не съм имала ученици.- засмя се пак със звънкото си детско гласче, скрита зад бялата маска.
- Може ли още нещо...- точно преди да се обърне към вратата, Дерин спря:- Какво се случи с брат ми?
- Той е скрит някъде. От години го търсим, както и онзи, който е пратил Будещи при вас, но не откриваме нищо. Тва ме води до мисълта, че е новопоявил се и самообявил се за Кардинал, който следва нашите традиции и постъпки, само за да не бъде разобличен. Най- вероятно е някой, убил друг Кардинал и заел мястото му, но нищо не мога да кажа все още.- въздъхна тихо:- Ще го намерим, Дерин, ще открием брат ти и ще го доведем тук, има процедури за прочистване, така че да заличим връзката му с неговия сегашен побратим и после ще изградим нарочна връзка с друг, по- подходящ. Обещавам.
- Обещание е.- отвърна момичето с лека ведра нотка и отвори вратата:- Моят.. побратим?
- Довечера ще дойде на фонтана на "Св. Петър", точно пред Ватикана.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Сря Юни 16, 2010 4:42 pm

Глава 10



Жената с бялата маска прокара пръст по ръба на чашата с чай. Мекият плат на ръкавицата й се плъзгаше плавно по порцелана при всяко обикаляне на оста:
- Забележете.- проговори някак развеселено и кимна към чашата. Франк и Юмику се спогледаха въпросително и станаха от столовете, където седяха, срещу Главния Кардинал, като се надвесиха леко над чая й. Докато тя въртеше пръста си по ръба на чашата, в цветната течност се появяваха дремни и малко размазани образи:- След малко ще се наредят.- допълни и продължи да върти пръста си по ръба.
Образите бавно се разясняваха, тъмнееха като цвета на чая, но поне имаше черти, които ясно се открояваха и ясно показваха мястото- кръглият площад и разливащата се мудно вода от фонтана в коритото. На ръба там седеше дребна фигура, постепенно образът прие и слаби цветове:
- Дерин?!- възкликна изненадано чернокосата азиатка.
- Интересно ми е как ще се възприемат един друг. Тя беше много разбрана, когато й обяснявах. Интересно е дали ще е толкова разбрана и с този, с който ще се свърже. Характерите им са някак... противоположни.
- Това лошо ли ще бъде?
- Ни най- малко.- засмя се леко:- Дори ще бъде приятно.

До онзи кръгъл фонтан в центъра на площада "Св. Петър", момичето беше достигнало с помощта на Майкъл, шофьорът, който явно имаше и други задължения наоколо, защото знаеше всичко и още щом беше излязла от кабинета на Главния Кардинал, той я беше повел по друг коридор, също толкова скъпо и богато обзаведен и изработен. Две врати по- надолу,Дерин отклони поглед в страни, но мъжът я хвана за раменете и я блъсна леко напред с думите, че не бива да се бави. Не отговори на нейните питания къде точно я води, а направо я дръпна към един друг коридор, свиващ в ляво, после по вити стълби нагоре и се озоваха в малък параклис, от където се виждаше фонтана. Сега тя седеше там, опряла се с ръце на студения камък, на който и седеше и гледаше разсеяно към земята, поклащайки едва забележимо краката си назад- напред, сякаш искаше да е на някаква люлка, ане тук, по средата на официалния вход за Ватикана. Вече се беше стъмнило, а звездите си играеха по черното небе и мигаха, като милиони мънички очички, които наблюдаваха от горе. Нещо в страни от нея, прекалено близо, но неусетно до сега я накара да вдигне очи и да ги спре на другата фигура, обвита в черно и с едни кръгли тъмни очила. Стоеше на няколко крачки от нея, неподвижно, но явно напрегнато, а тя се изправи и заглади спокойно туниката си с ръце:
- Видях те снощи, в парка.- проговори и наклониглава на страни.
- Дерин, радвам се...- проговори момчето и свали очилата си бавно, срещайки своите кафяви очи с нейните мрачни и тъмни.
- Днес всички повтарят това.- въздъхна и пристъпи към него:- Значи ти си...
- Да, името ми е Дитрих.- прекъсна я и смирено сведе глава, сякаш да се извини заради това.
- Права бях, германец си.- отвърна и застана точно пред него, взирайки се любопитно в лицето му:- Очаквах някой, може би по- голям.
- На двайсет съм, реални години.
- И все пак си млад.
- При вампирите е различно. Ние можем да растем и да стареем, колкото решим, но веднъж спрем ли стареенето си, после трудно можем да го възмобновим. Аз спрях моето преди няколко месеца и сега няколко десетилетия ще изглеждам така, докато... докато всъщност не се науча да си възобновявам метода на стареене.- обясни и се усмихна едва забележимо, докато дерин го слушаше внимателно и съсредоточено, онова усещане у нея, за съществуването на някаква липса й се струваше, че сега при появата му се усили изведнъж, но намяла и липсатя сякаш се беше съвсем малко запълнила.
- Наистина, това което пише в книгите и присъства във филмите е пълна измислица, така ли?
- От части. Дори това със слънчевата светлина не е напълно вярно, само тези които не са дарени, не могат да излизат през деня, защото могат да загинат, другите са свободни да правят каквото пожелаят и когато пожелаят.
- Като Будещите?- продължи с кратичките въпроси без изобщо да се усеща колко любопитна всъщност става.
- Да, както и старите побратими, тези които са били освободени от длъжности и им е позволено да живеят нормално. В този случай, разбира се, са и редовните побратими и... ах, извинявай, не си преминала Пробуждането си, сигурно не ти е приятно да ти говоря за всичко това. Все пак все още нямаме и връзката...
- Не, всичко е наред.- поклати глава и събра ръце зад себе си, вдигайки поглед нагоре, към звездите:- Казаха ми толкова много неща през последните часове, струва ми се че това Пробуждане няма да ми е необходимо вече.
- Ще е, иначе няма да знаеш какво притежаваш в себе си и как да... извинявай отново.- извърна глава на страни и стисна очи за момент.
- Как да избирам каква сила да дам на теб, когато е необходимо.- довърши изречението му и се приближи още, като се наклони напред леко и се вгледа отново в лицето му:- Нещо те измъчва?
- Не, добре съм, просто...- опита да поклати глава, но тя застана от другата му страна, за да го погледне по- добре.
- Сигурна съм. Не ме лъжи. Струва ми се, че знаеш за мен много, а аз за теб нищо и сега, когато виждам нещо, ти го криеш. Кажи ми? Свързано е с кръвта ми, нали?- съвсем спокойно го изрече, което го изненада и я погледна с разширени очи.
- Аз... исках да кажа, че...- въздъхна и тръсна глава:- Всъщност, да, но това е защото... от какво съществувам единственото, с което съм се хранил бяха заместители, химически продукти, близки по състав до истинската кръв, но... за да се утоли жаждата са нужни многоот тях, само че ефектът им може да бъде много вреден.
- Значи вампирите, които чакат своите човешки побратими се измъчват с химикали до определена възраст, а понеже моето Пробуждане е закъсняло...
- Забавено нарочно.- поправи я плахо.
- Както и да е. Закъсняло е, това е предизвикало още по- голяма мъка и трудности за теб, Дитрих.- замълча и присви очи за момент:- Тогава... да побързаме.- повдигна рамене и се обърна с гръб към него рязко.
- Чакай!- извика сепнато и я хвана за ръката, от което Дерин потръпна и се дръпна рязко, като попарена.
- Съжалявам. не понасям някой да ме докосва.- отвърна и го погледна през рамо.
- Не, нищо... оз се извинявам, това не го знаех.- Дитрих кимна леко и пви устни.
- Какво има, наистина? Защо ме спираш?
- Важно е ти да си готова, да знаеш всичко, което може да се случи и тогава да предприемеш Пробуждането си. до тогава не мога да ти позволя да го направиш, само заради мен. Както съм издържал толкова време, така ще издържа и още. Важното е единствено, че се запознах с теб, наистина.
- Колко време издържаш на това вече?
- От както съм роден.
- Роден си вампир значи, защо тогава не си приемал кръв от животни например?
- Не, не точно. Ние вампирите не можем да поддържаме ефективни живителни функци и не можем да се възпроизвеждаме... просто, майка ми е била ухапана от акушерката. За да ме спасят, са ме превърнали веднага сед раждането ми, така съм отраснал като вампир.- тъжна нотка се прокрадна в гласа му. Дерин пак го гледаше съсредоточено, а в следващия момент постави ръка в страни на рамото му и наклони глава:
- Тогава... аз ще ти се доверя, а ти ще се довериш на мен и ще ме оставиш да направя ,каквото е нужно за да си добре. Разбрахме се?
- Сериозна ли си? Прекалено е прибързано?- изненадата му беше повече от ясна, но по лицето на азиатката не се прояви нищо друго, освен типичното спокойствие, малко безразличие примесено с голяма доза увереност.
- Казах вече. Задачата ти е да ме пазиш, нали, е аз пък искам да намеря брат си, но сама няма да мога. Така, че ако премина през всичко необходимо, ще мога да помогна на теб, а ти да помогнеш на мен. Как няма да съм сигурна.
- Това е странно... от това, което ми бяха говорили за теб и бяха писали в докладите, които ми даваха да чета, си коренно различна.
- Дитрих, не вярвай на всичко, което чуваш и четеш. Научих се отдавна и търся сама отговорите.
- Това го знам. А ти трябва...
- Млъкни.- прекъсна го рязко и се появи лекият тик в окото й.
- Какво?
- Никакво "трябва", мразя тази дума. Нищо не трябва, възможно е, допустимо е, предполагаемо е, но не и трябва... никога, моля те.- кимна му пестеливо и дръпна ръката си.
- Разбирам. Исках да кажа, че е необходимо ти да се научиш да не обикаляш по тези улици сама. Всъщност, където и да е- сама. Винаги ,когато искаш да излезеш, повикай ме.
- Интересно изказване.
- Телефонът ти в теб ли е?
- Не, в момента не. Защо?
- Тогава ще ти пратя съобщение утре по изгрев за да запишеш моя и когато ти тря... когато съм ти нужен да ме повикаш. След изграждането на връзката, ще можеш да ме повикаш дори само с мисълта си.
- Обясни ми само... тази връзка между двама ни, как ще се изгради?
- Чрез квърта ти. Първата глъдка, ще е най- важната.
- Значи първата глъдка?- замисли се и прокара къра през врата си и по- точно на мястото на белега си от преди години:- И всичко зависи от тази глъдка. Тоест, Будещият изгражда връзката ми с Главния Кардинал, един вид, а следващото ухапване изгражда връзката ми с Дитрих.- промълви тихо и притисна по- силно мястото на някогашното ухапване.
- Правилно. Сама го разбра, нали?
- От цялата информация, която ми се струпа, логично е да стигна до някакви изводи и сама. Но благодаря, Дитрих.- погледна го, а устните й трепнаха незабележимо, сякаш още малко и щеше да се усмихне, но не се получи.
- Все пак това е моята роля, да съм до теб, да те пазя, да ти помагам и да правя това, което пожелаеш.
- Ще ми помогнеш ли сега, дори без все още осъществената връзка?
- Само кажи?
- Искам да се прибера. Уморена съм.- отпусна ръце надолу и въздъхна тихо.
- Значи в обратната посока. В преградния офис има стаи за гости... аз съм в другия край на града, ще е добре да се прибера също, преди изгрев. Нали ти казаха за окръжностите, тук е центърът, така че енергията на окръжността е много по- силна и ако нещо се случи на теб, ще го усетя, дори и без да сме свързани, същото ще стане и с теб, ако нещо стане при мен.
- Полезно е.- отбеляза момичето.
- Да, но казват, че е и много болезнено.
- Без значение е.- погледна го за кратко и сведе замислено глава. Имаше нещо странно, което й беше повече от ясно. С това момче, Дитрих, който притежаваше някаква слаба прилика с Дирен, се чувстваше спокойна, повече от обикновено и наистина усещаше, че може да ме вярва във всяко едно положение, така че не беше и проблем първият им разговор, затова и се държеше толкова свободно с него... струваше й се, че го познава от преди много време, макар че сега го виждаше за втори път, а разговаряше с него на четири очи едва за първи. Може би всичко се дължеше на онази въпросна връзка, която трябваше да се осъществи между двамата.
Върнете се в началото Go down
????
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   Сря Юни 23, 2010 12:58 am

Глава 11




Нощите в Рим, наистина изглеждаха по- тъмни, а небосвода- толкова ясен. Другото интересно беше, че цареше приятна тишина, особено в онази част от града, където малко хора излизаха нощем, близо до Ватикана, градът- държава, както бива наричан в повечето случаи. Тишината завладяваше и гостните стаи в реградният отдел, онова обширно подземно... нещо. Точно през нощта в отдела бяха само охраняващите и някои двойки обучаващи се, които тихичко тренираха насам- натам, незабелязано. В един момент, един телефонен звън се разнесе из единствения коридор, предназначен само за външни гости, пристигнали от далеч и оставащи за по няколко дни. Очакваха се обаче размествания. Светлокосата азиатка протегна ръка и го взе от шкафчето до леглото си, като сънено се вгледа в светещият дисплей:
- Да?- проговори тихо, вдигайки на непознатия номер.
" Погледни през прозореца."- отвърна й ведъг глас от другата страна.
- Дитрих... нали каза съобщение? Защо звъниш... всъщност колко е часа?- едва състави това си изречение и се изправи в седнало положение в леглото, търкайки очите си.
" Само погледни през прозореца."
- Какъв е смисълът...- стана и бавно доближи спускащите се от тавана завеси, опиращи се дори до самия под, покрит с плюшен килим. Дръпна ги настрани, заразмерите си бяха необичайно леки, и погледна навън замислено:- Дитрих?
" Виж екраните от покривите. Това са външни камери, които заснемат изгрева и залеза. Все пак прозорците не са толкова безполезни. За някои вампири това е единственото спасение... да наблюдават слънцето без да сеплашат."
- Всички тези плазмени еклани са заради слънцето, залезите и изгревите?
" Да. Нали виждаш, че там където си е като сграда, но няма небе, а по- скоро таван над покривите. Дворът е предназначен за тренировки, както и част от самата сграда."
- Интересна идея.- прозина се леко и се опря на перваза:- Ти къде си?
" Вкъщи. Не успях да заспя и едва се сдържах да не ти се обадя и по- рано, но сега наблюдавам изгрева... и аз като теб, само че при мен стъклата на прозорците са затъмнени и няма проблеми."- обясни отнесено, но по тона му Деи можеше да познае, че е весел.
- Къде си? Кажи ми адрес?- повтори пак и смени ръката, с която държеше телефона, за да потърси часовника на шкафчето без да поглежда към него. Сега очите й не се откъсваха от гледката. Да наблюдава изгрева без да откъсва очи от розовеещите облаци, дори без да мига.
" Защо ти е адрес? Не бива да излизаш сама от там."- тонът му се промени, стана сериозен и малко тревожен.
- Дитрих, кажи ми адреса си и ме остави сама да се оправя.- настоя, но след като той й каза улицата, описа й сградата, където е и етажа, тя му затвори телефона без да казва нищо повече.

- Ъм, госпожице Арлайн, може ли да ви попитам, къде отидавет?- точно на входа, в обратната посока от където предният ден беше пристигнала в този отдел, я спря онзи шофьор- Майкъл и скръсти ръце гледайки я въпросително.
- Ще ми помогнеш, нали? Дезориентирана съм.- проговори спокойно и погледна в страни, къв вратата и онези мрачни стълби.
- Но, къде отивате?- продължи любопитно вампирът.
- Исках да изляза от тук. Самотно е, а имам желание да поговоря с... бъдещият си побратим.- повдигна рамене и притвори очи за малко:- Може ли да ми помогнеш, докато не съм се загубила сама?- биваше я в актьорските имитации. Хубавото на това място беше, че никой не я познаваше до толкова, че да осъзнава какво всъщност представлява характера й. Всяка изречена дума можеше да е лъжа с цел заблуда или манипулащия на този срещу нея и Майкъл успешно се хвана. Кимна и въздъхна:
- Толкова рано да излизате, но добре. Ще ви придружа до сградата на новобранците.
- Новобранци ли?- попита тихо, като го последва по стълбите, през мрачния коридор.
- Това са създания, които са прескочили шестнайсет и още нямат побратими или тепърва ще се започнават с тях. Твоят побратим е във възможно най- лошото положение, тъй като вече минаха много години от възможната допустима граница за възраст, в която е редно да се свързва с човек.
- Какво значение има. Сега съм тук.- отвърна хладно.
- Така е, госпожице, но... виждате ли, тези които са закъснели, в крайна сметка се оказват по- слаби в уменията си и продължителността на съществуването им е съкратено. Тъй като са изпуснали години в упражнения заедно със своите побратими. До сега друг такъв случай имаше преди няколко месеца, но не беше толкова дълго. Онова момче не беше се сдобило с побратим до осемнайстата си година, уви, след това обаче и двамата загинаха. Не бяха готови, а се очакваше да са на нивото на другите, които тренират от месеци или години. Ваишите родители са двойка побратими от петнайсет- шестнайсет годишни, това са четири години по- малко, от възрастта на Дитрих.
- Майкъл.- спря се на място, а мъжът се сепна и я погледна изненадано:- Подценявате мен, подценявате и него. Ако се окажем в положение, от които не можем да излезем и загинем, поне ще знаме ,че сме положили усилие. А няма да говорим и да се оплакваме и... да обясняваме, как има неподготвени, закъснели и така нататък. Всеки сам- изрече ясно и мина покрай мъжът, като ясно го засегна. Той примига объркано и я проследи с поглед:
- Как разбра?- проговори слабо след малко, но остана като вцепенен на място.
- Какво? Това ли... лесно е да се предположи, щом с такова чувство в гласа си говориш за смъртта на закъснелите да се свържат като абсолютни побратими. Трудно ми е само да преценя преди колко време е било.- отвърна без да го поглежда и продължи напред. Изведнъж мъжът се озова пред нея, увивайки силната си длан около тънкото й вратле и я блъсна в стената ядно:
- Още дума и...- заговори през стиснати зъби, удължени и белеещи в сумрака на коридора:
- Било е отдавна, но...- опита се да продължи, гледайки сериозно в почервеняващите му бавно очи.
- Замълчи!- повиши тон и я стисна по- здраво, като я накара да затвори очи от задушаващата болка:- Нищо не знаеш, но можеш да говориш. И теб ще те сполети, неизбежно е щом си толкова самоуверена, но се надявам да умреш в ръцете на оня хлапак и той да носи тежестта на загубата още по- болезнено.- отхлаби и я пусна, а тя се подпря с ръце на стената и се разкашля, опитвайки и да си поеме повече въздух:
- Ще... видим.- пророни тихо и вдигна поглед към него:
- По дяволите, момиче, поука не можеш ли да си вземеш?!- извърна се рязко към нея ,но спря и примига:- Не те ли е страх?- продължи с друг, по- кротък или по- скоро, по- изненадан, тон:
- Страхът е банална глупост.- отвърна му и скръсти ръце:- Ще продължим ли?
Майкъл остана изненадан, сериозно и много, за първи път попадаше на човек, на който не му пука, че преди минути можеше да бъде убит, а Дерин... тя наистина не обърна внимание на действията на вампира, просто продължи, така както си беше наумила, с абсолютната самоувереност и безчувственот. Наистина можеше да се предположи, че ще свърши някъде, но на нея й липсваше чувството за самозащита сякаш. Мъжът тръсна глава и въздъхна, като побърза да я настигне, за да я изведе от коридора и закара до желаният адрес.

- Един момент.- десетина минути по- късно суматоха от тропане на врата се носеше из друга сграда, тази сутрин будените или изобщо търсените поради някаква причина хора, бяха подложени на звуков тормоз или от будилници, телефони, или в случая някой нахален гостенин:- А, Дерин?!- стресна се, щом отвори вратата и погледна момичето, стоящо пред него със скръстени ръце:
- Не се ли досети, че ще дойда?- отвърна и наклони глава на една страна.
- Много бързо... всъщност, заповядай.- Дитрих кимна и се отмести от вратата, прехвърляйки хавлиената кърпа през рамо, още капеше вода от него заради бързото напускане на душа при продължителното почукване на вратата, беше смогнал само да се добере до хавлията, сега увита за кръста му.
- Бях с кола.- пристъпи вътре и подобно на плахо животинче огледа стаята, приличаше на студентска квартира, с разпилени книги и тетрадки на масата, канапетата и шкафовете, заедно с някакви странни опаковки, някои празни, други все още не.
- Някой те е докарал.- заговори, като се скри зад ъгъла къв другата стая, а гласът му бавно заглъхна:- Искаш ли чай?
- Само чаша вода.
- Не си особено капризен гост.- подаде се от зад стената и се подсмихна:- Защо искаше да дойдеш?
- Исках да видя къде живееш. Какви са тези книги?- протегна се и вдигна една от пода, като прокара ръка през твърдата корица:
- По тях се учех. Нали знаеш за възрастовата граница, в която двама побратими се свързват, е тези които прескочат тази граница взимат странична литература, по която да се учат, докато им дойде времето. Това са като допълнителни материали за оцеляване и... да, общо взето е това.- обясни и прокара ръка през мокрите кичури:- Струва ми се, че изобщо не си... смутена от...- млъкна и си пое дъх, като усети, че не е подбрал подходящи думи за изказването си. Азиатката го погледна въпросително, но след малко поклати глава:
- Не съм такъв човек, знаеш от всичко, което си чел и слушал, нали? Не се подавам на...
- Да, на чувства, каквито и да са.- кимна и скръсти ръце замислено:- И все пак...
- И все пак...- прикъсна го:- Преди обяд ще отидем при Главният Кардинал за да говорим за Пробуждането ми.
- Дерин, не мисля, че си готова.- мигна няколко пъти и отпусна ръце:- Сигурна ли си наистина?
- Да.- кимна утвърдително и остави книгата на масата.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Blood Drops over old photo   

Върнете се в началото Go down
 
Blood Drops over old photo
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next
 Similar topics
-
» Очаквайте! Blood Kiss by J.R.Ward
» [Thai-Drama] Dragon Blood Series (1) Tiger (2015)
» Поредица: Blood Coven
» Епизод 6 - Till Death Do Us Part (Bloody Mary)
» Любими двойки?

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Vampire's Academy :: Забавления :: Творчеството на Дерин Арлайн-
Идете на: