-Винаги съм си мислела за това, какво виждаме в огледалото, когато се огледаме. За мен огледалото е отражение на външния вид, понеже едва ли може някой да отрази какви сме отвътре и какви ще сме. Искам също така да кажа, че....
-Достатъчно,г-це Спаркс! Имате 5тица. Моля седнете си на мястото. А сега нека да чуем нашата принцеса на гимназията-г-ца Роберта Мейс.
Лейси Спаркс си седна на мястото. Никога не беше очаквала такова унижение. Вярно, тя не беше най-красивата ученичка в гимназията, но не беше предполагала, че само защото изказва собственото си мнение, а не това, което и беше поставил като задача да разсъждава върху образа на огледалото върху една от любимите теми на г-дин Шейкс. Това беше толкова несправедливо, но Лейс не можеше да си позволи да изкаже мнението си пред Шейкс. Да му каже, колко несправеливо постъпва и че иска да каже всичко, което тя мисли, а не да я прекъсва, понеже не му е симпатичка. Но колкото и да и се искаше, Спаркс не можеше. Още едно изгонване от час, водене при директора или забележка и Лейси щеше да си замине от училището и всичко щеше да е обречено.
-И според мен, огледалото е предмет, който показва какви сме на външен вид и колко сме прекрасни, но не като теб,Лейси!-каза Роберта, което накара Лейс да се стресне.
Да, Мейс обожаваше да се заяжда със Спаркс. Беше си изградила такъв навик още от 3ти клас. Понеже Лейси пишеше страхотни неща, но не винаги учителите ги одобряваха, заради разни причини-прекалено дълъг текст, не съответсвие с темата и т.н., Роберта ги преработваше и ставаха страхотни творби. Дефактно, всичко, което беше постигнала, беше заради Лейси. Спаркс се опитваше да разоблечи Роберта, но заради баща и, който беше влиятелен човек, Лейси винаги се проваляше.
Звънецът би. Поредните 10 минути кошмар между часовете. Лейси стана и тръгна към следващяи си час.
-Хей,Лейси! Хубаво разсъждение, но....тъпо!-започна да подвиква Роберта из коридора, докато Лейс се отдалечаваше до нея.
-Идиотка такава. Кога ще спре да.....-започна да си мисли Спаркс, когато някой я бутна на земята и момиче падна на земята.
-Хей, внимавай!-сепна се Лейси.
-Съжелявам! Дай да ти помогна.-започна неубедително момчето, което я беше бутнало.
Когато Лейс го погледна, дъхът и замря.
-Няма проблем!-едва каза Спаркс и го погледна в очите.
-Хей, ти си Лейси Спаркс,нали? Четох творбите ти. Прекрасни са.-каза момчето и се усмихна на Лейс-Аз съм Сам Рейвън.-представи се той с усмивка.
-Благодаря ти за комплимента, Сам.-отвърна засмяна Лейси.
Тогава би звънеца и Лейси и Сам се разделиха. Тогава Лейс разбра какво е имал впредвид Дерън от любимата творба на г-дин Шейкс. Като чи ли Спаркс разбра какво е имал впредвид автора. В един миг всичко се подреди в главата на Спаркс, образувайки идеалната история на Лейси, която тя щеше да пише, когато имаше тема.
В огледалото виждаме образ, но само ние можем да го променим. Освен външния вид, ние виждаме и душевното си състояние и то само чрез едно нещо-окото. То може да ни опише и именно то допълва цялоста ни. Само външният вид ни прави като трупове, но това, което е в нас го виждаме и в огледалото. Един образ, който сме сътворили сами.
п.п. Мисля да продължа историята, но с нещо по-различно. Няма да е разказ и няма да е в тази тема. Какво ще е ще видите скоро.
Заглавие: Огледало/малко разказче/ 
Календар